автор: swetulka

Пухкави мънички котенца-
нашите плахи надежди за обич,току що прогледнали,
меко пристъпват по бялото снежно вълшебство
на дълго, предълго очакване
с малки,несигурни лапички
във лъкатушни пътечки безцелно нанякъде...
Но накъде?
Може би миг,подир миг ще узнаваме
и то само ако сме истински!
А от небето долитат бели ,кристални въздишки-
ледено-съвършени,ала при допир разпадащи се
мигом във мокри кривулки-
тихата скръб на дърветата
вятърът,дето я носи из облаците;
после бавно засипват следичките,
скриват и пътя,посоките...
Мислиш ли,че ще затулят и хоризонта?
Целият кръгозор-една пухкава,бяла въздишка!
Хоризонтът-това невъзможно,неистинско сливане
на небето несигурно с жадната плът на земята;
това дълго,предълго пътуване към непристигане.
Пухкаво,бяло,лъжовно маскиращо
калните,грозните сипеи.
Звездно-блещукащо,приказно,волно...
като снежинките скитащи!
Утре?
Ще видим ли малките палави котета...
мъртви,замръзнали във снега?
Или ще вярваме в Чудото коледно,
в приказно-бели вълшебства и в любовта...