автор: Iren_Davidoff

Вечерята


Пристигнахме по едно и също време, разбира се, защото аз шофирах, но се разделихме на входа. Бях известна бизнес дама и не можех да се появя в обществото с неизвестен журналист, това бе недопустимо. Разделихме се на входа на залата.
. Вътре имаше познати, те всички показаха своята радост, че ме виждат, беше добре да бъдат в добри отношения с мен. Не ми правеха никога никакво впечатление, не помнех дори имената им, често ми разказваха случки как съм им била помагала, как съм давала съвети на тях, на децата им, как съм им разкривала възможностите за правене на пари в Америка. За мене се носеха легенди. Бяха ми само досадни.
Мислех си за преживяното преди час и още не можех да осъзная дали това, което току-що се беше случило ме вълнуваше или не ме вълнуваше. Беше ново усещане, беше различно, чувствах дъха му в ухото си и твърдите му устни върху лицето си!
След размяната на приветствия и коктейли с разни известни личности, реших да отида до бара. По пътя ме спря пак същият този господин, който ме беше разобличил като „най-богатата българка”. Покани ме да седна до него, като от другата му страна седеше известен български художник, живеещ във Финикс, щата Аризона.
- Г-жо, как би могъл един мъж да кандидатства за ръката Ви? Аз отдавна Ви харесвам, чел съм доста за Вас, но не смеех досега...
Изявлението му не ме учуди, мъжете винаги са ме харесвали, ако са интински мъже, разбира се, а не хомо. Тоя пък българин! Досега го е било страх да се запознае с мен, а тази вечер не го беше страх? Дали той с животинския си инстинкт усещаше, че вече имаше конкуренция и затова се бе разбързал толкова, дали лицето ми издаваше доволство на любена и щастлива жена?
-Много просто - казах - след като прегледам банковата му сметка и я одобря, този мъж получава възможност да отправи офертата си към мен.
Наоколо избухнаха в бурен смях. Когато си богат, всичко, което казваш, е толкова интересно и смешно, дори се цитира като в Библията. Когато си беден обаче, всеки те смята за глупак. Парите са толкова важно нещо! Не подозирах, че скоро щеше да настъпи промяна в житейската ми философия и моето отношение към парите щеше да се промени.
Край масата мина Александър Ганчев. Сигурно ме търсеше в залата. Професорът го зърна и го извика по име, за да ме представи.
Изтръпнах цялата. Боже! Само допреди малко бяхме „танцували” в кревата ми. Дали си личеше? Ако се издадяхме...Каква наивност! Този мъж, естествено, че нямаше да се издаде, да не би да му беше за първи път! Аз бях тази, която пламнах и веднага почувствах как почнах да горя.
„Мадам” - той се наведе през облегалката на креслото и ми целуна ръка и аз се сетих за оня просташки израз : „ откога сексът бил станал повод за запознанство”. Възбудата от нашето съзаклятничество беше страхотно усещане, бяхме станали съучастници в общия ни грях. За това, което се беше случило, знаехме само ние и това бе нашата обща тайна.
В този миг имах желание да говоря само нецензурни думи, да крещя и да викам, да изляза на трибуната и да кажа, че най-великото щастие е да „яздиш” мъж и да правиш любов. Че нищо не е толкова красиво и силно, както това страхотно притегляне между мъжа и жената в името на любовта, изразено чрез неистовия танц от сливането на телата им.


Сутринта

Събудих се и го гледах. Той спеше на възглавницата, като че ли само притворил очите си. Беше невинен като малко дете в съня си. Много красив и нежен. Слънцето падаше върху лицето му и позлатяваше косата му. Дали така спяха само Боговете? Защо ми беше толкова познат. ... къде сме били заедно и защо? Предната вечер бяхме седяли и обсъждали надълго вероятните възможности за среща в миналото. От двадесет години живеехме извън България, аз - в Щатите, а той - във Франция. Преди това бяхме живели в различни градове, бяхме учили в различни училища и университети...
Той се събуди се и ме погледна с неговите познато непознати очи, усмихна се с тази безумно красива усмивка, която ме накара веднага да се прилепя към тялото му и да си пожелая времето да спре. В този миг не ме интересуваха нито къщи, нито бизнес, нито каквото и да е, а той отметна завивката и ме притегли страстно. Пусна ръката си под дупето ми и седна върху мен. Аз се понесох с него нагоре в небесата върху едно малко розово облаче, където веднага се почувствах малка, слаба и добра!


Следващите четири дни

Из Дневника на Ал:

„Пътувахме с корабче.Направихме тур из залива,гидът пелтечеше нещо, тя ми превеждаше. Седяхме гушнати до прозореца. Слънцето грееше, но беше адски студено. Затворих прозореца, но съвсем забравих, че е боса. Ню Йорк е достополепен град. Небостъргачите стърчаха като големи омагьосани кули на фона на виолетовото небе, а между тях се провираше зелената вода. Всичко бе толкова красиво, като в истинска приказка за двама влюбени, чакали толкова дълго за тази разходка. Когато слязохме, тя се оплака, че са й замръзнали краката. Изплаших се. Изведнъж си дадох сметка, че тя всъщност беше американка, ходеше боса, както повечето от тях, дори през зимата и аз като малоумен турист зяпах наоколо, вместо да й стопля стъпалата. Наведох се над нея, там на кея и задържах стъпалата й в ръцете си, но странно, аз всъщност държах в шепите си нозете на една друга жена, тя бе жената от картините на великия Веронезе. Повдигнах глава и видях отново тази едра пищна жена, красива като Богиня, достойна за четката на великия художник.„


Беше любов, тогава още не разбирах и не усещах промяната, която беше настъпила. Беше тръпнещо и красиво, беше такова, каквото никога преди не е било! Това се наричаше любов! Всичко беше любов! Не само любенето беше станало любов, не само целувките и докосванията, но и шепотът, мирисът и усещането. Посещенията в галериите, разходките с корабче, обедите, вечерите, пиенето, яденето, къпането - всичко това беше любов, дори дишането бе станало любов! Времето беше спряло и не съществуваше никой друг и нищо друго на света- само той и аз, и ние бяхме двама безумци, принасящи любовни жертви на Боговете.


Из Дневника на Ал:

„Чувствах се като истински лакомник, който се потапяше в насладата, която лепнеше като сироп по кожата и всяко допиране до нея беше като близане на голяма и вкусна торта. Харесвах я такава, американски пищна и може би именно затова, че беше разкошно едра, се влюбих силно в нея. Тя сякаш специално беше напълняла, за да ме привлече, бе надянала този костюм от ухаеща плът, за да ме възбуди, да ме заплени и да ме потопи в рубенсовото си тяло.”


Последният ден

О, Богове, имайте милост! Знаех, че си тръгва, но все си мислех, че нещо щеше да се случи и той щеше да остане при мен завинаги. Нямаше такава дума, но не можех да си обясня защо всичко това се бе случило и сега беше краят. След толкова години го бях срещнахла, за да го изгубя?!? Щях да живея без него и гласа му, щях да се събуждам без да правя любов...
През деня се държахме за ръка, той се навеждаше към рамото ми и говореше нещо, което не чувах, виждах само устните му, които се движеха, усещах тялото му, което желаех. Всичко наоколо ме дразнеше - шумът от колите ме дразнеше, звуците, които хората издаваха ме дразнеха, тълпите от хора, всичко ме дразнеше. Мразех телефона, приятелските прощални позвънявания, мразех мисълта за моя бизнес, мисълта за децата си или каквото и да е, всичко онова, което ме караше да губя ценно време и ме откъсваше от „дрогата” с него! Чувствах се като наркоманка. Като зависима пристрастена наркоманка. Не исках да мисля, не можех да мисля, исках да съм в него, да се вкопча и да се слеем! Исках да ми причинява болка.
Тръгнахме за летището и аз шофирах автоматично, като в сън и си мислех, че идваше краят... но на кое? Краят на една авантюра, може би?...Нали си го бях поръчала за четири дни, нали си бях купила тази любов, нали всичко беше за да заредя батериите си? Защо страдах в този миг, аз бях американка! Избирах си мъжете, които ми харесваха. Ползвах ги, както исках и ги пусках да си ходят.
Трябваше много бързо да се върна отново в моя перфектен свят, при моите хора и моя бизнес, за да стана пак същата - да правя пари. Да бъда отново една истинска американска кучка, защото чувствах, че това, което ставаше с мен в този миг, беше извън контрола ми! Out of control!
Платих таксата за пътя и точно тогава той ме попита:
- Какво значи „Cherchez la fеmme”? Шарше ла фам?
- Защо ме питаш? Всички знаем какво значи това! Жената е винаги в дъното на нещата, за всичко е виновна тя, за войните, за мира, за това мъжът да е мъж, а тя да е майка, съпруга и сестра. Заради нея мъжете ходят на война или правят войни, заради нея работят и се обличат, и се фукат ...- отговорих машинално.
Той пак настояваше, какво значи, та какво значи...кажи ми...
Влязохме в летището и оставихме багажа му на лентата. Той се състоеше от един малък, смачкан сак, с мирис на бойни пътувания, облепен с етикети от различни държави, чужда и несвойствена за мене вещ, която го връщаше обратно, там, в неговия свят на хора, които не познавах, в света на жени, които се смееха кокетливо, на красавици, които щяха да го „пият”, на застаряващи дами, които похотливо щяха да си го пожелават. А той вече ми принадлежеше. Исках да е само мой...
- Шарше ла фам, според Дюма значи, че на дъното на всяко нещо стои по една жена, а според Наполеон, значи, че зад всеки велик мъж стои по една велика жена! Ти си моята Мария-Магдалена и аз ще се върна при теб... Искам да ме чакаш! - Лицето му беше сериозно.
Прималя ми, залитнах, не можех да дишам, в ушите ми биеха камбани, а в сърцето ми думкаха барабани. Стисках го през кръста в отчаян опит да го задържа а той се засмя:
- О-хо, виж ти, много си силна, така жените не стискат...
Целуна ме, дръпна се от мен и тълпата го понесе. В този миг не разбирах, още нямаше болка, все още се надявах, че нещо щеше да се случи и той щеше да остане при мен. Толкова дълго го бях чакала, толкова много го бях мечтала, бях го виждала в сънищата си...Къде отиваше...този глупчо! Как отсега нататък щеше да живее без мен, да спи, да се храни, да се къпе, да чете вестник...
Той не се обърна, не махна с ръка, а аз чаках там на летището, докато гърбът му се скри от погледа ми, после се обърнах и потеглих към изхода, опитвайки се малко поне да се успокоя. Треперех като болна от треска...не знаех какво да мисля, не знаех щастлива ли бях в този миг или какво... какви бяха тия глупости, та това бяха само четири дни...не беше цяла вечност, какво ми ставаше?
”You are dead, you are not buried yet”- казваше бившият ми шеф, Рей. „Мъртва си, не са те погребали още!”.
...Може би утре щеше да бъде друго. Щях да се събудя и всичко щеше да е някъде далече в миналото, щеше да е един преживян сън, който нямаше да има повече продължение...
И така трябваше да бъде! Не можехме да ставаме подвластни на страстта! Времето лекува и за всичко беше нужно време. Времето беше пари и парите бяха време, както казваше Тони Робинс!