автор: sia

Вървях по пътя към себе си. Не го познавах и не бях сигурна,
че ще успея да се върна, ако поискам. Вървях сама.

В началото, когато тръгнах, имаше хора. Вървяхме заедно,
разделяхме се, настигаха ме, изоставаха. Приличахме си – по това,
че този път беше вече единствено възможния за нас.
Те не го признаваха. Защото беше твърде рано да вървим по него,
а вървяхме. Защото за другите пътища ни беше късно, а беше късно,
защото не знаехме, че Бог не обича слабите.
Измисляхме си причини, говорехме за възвишен стремеж към
себепознание, за онова страдание, което ни прави, или ще ни
направи различни, ще ни направи мъдри, така, щото да можем
убедено да вярваме, че нашата същност има своя смисъл и
своето оправдание.
Но всички ние бяхме твърде посредствени, за да се гордеем със
стремежът към себе си и защото това познание имаше значение
само за нас. И още – бяхме достойни за презрение, защото
адмирацията ни към този стремеж ни изпълваше с чувство на
превъзходство и високомерие към другите, отричайки им силата
да тръгнат към себе си, отричайки така самите тях...
Колко мъчителна сцена, нали Господи!
Грозна е гордостта на слабите.

Един ден се огледах и видях, че съм сама. Стоях дълго време
на пустия път. Страхувах се да продължа сама. Никой не ме настигаше.
Никой не се връщаше. Никой от тези, които ме обичаха, не ме търсеше –
не знаеха, че ме няма. Не можех да ги лиша от това – твърде много
ги обичах, за да ги лиша от себе си. Те бяха зависими от мен.
Това ме лишаваше от възможността да разполагам напълно със себе си,
но не ме озлобяваше. Защото беше непоправимо.

Продължих бавно и мъчително напред. Понякога се спирах,
усещайки в себе си някакъв неясен, сковаващ страх, обръщах се назад
и дълго гледах пътя, очаквайки да видя някой, който ще ме настигне…
Продължавах, пак спирах, свивах се в прахта, скимтях, плачех, мразех се…
Понякога ме връхлиташе съмнението, че Бог ме е изпуснал от
погледа си и ми се струваше, че няма нищо по-непоносимо от
презрението, което изпитвах към себе си… Продължих.
Страхувах се да вярвам в съмнението…

Един ден усетих нечий поглед върху себе си. Някакъв мъж стоеше
и ме гледаше, усмихвайки се.
Не исках да се спирам. Вече не може да се радвам.
Вече бях престанала да бъда готова за среща.
Спрях се. Той продължи да ме гледа, все така усмихнато, после тръгна.
Аз също продължих по моя път.
Започнах да го виждам все по-често... Един ден, когато пътищата
ни отново се разделяха и той си тръгна, усетих в себе си желание
да го последвам. Чувствах се спасена...
Изсмях се. Никога нямаше да престана да се стремя към този мъж.
Никога нямаше да искам нищо от него.
Продължих по моя път, с очакване на времето, в което той ще се появи,
ще хване ръката ми, ще ме обича, а аз ще се опитвам да
крия любовта си, моята плачеща любов… и ще успявам, защото, ах,
тези философи, колко добре разбират това, как добре знаят колко
безпомощна и високомерна е и най-добрата любов и може би най-вече тя,
как тази любов носи по-скоро разрушение, вместо спасение…
Моят Бог ми беше отказал илюзиите и аз още не зная дали
с това ме наказваше…

Продължих по моя път, с очакване. Когато дълго време не се появяваше,
не го търсех. Не се впусках в неговия, това нямаше да му хареса.
Продължавах по моя, с очакване и страх. Ужасно се страхувах,
че някой ден няма да се появи. Признавах му слабостта си.
Засмиваше се и ме галеше. Исках да остана така. Не го казвах.
Съзнавах, че любовта ми не е всичко.
Опитвах се да бъда умна жена.

Един ден дойде, беше неспокоен. Нямаше ме в очите му.
Болката просто нахлу в мен, без да ми даде никаква възможност за мисъл.
Попита ме дали искам да остане! Нищо не казах. Не можех.
Думите са нищо когато съм гола.
Мразех се. Нямах право да ме боли, а ме болеше.
Нещо в мен упорито настояваше за правото си да го боли.
Не исках да слушам. То се молеше, бореше се. Не исках да слушам.
Затворих го.
Обещах си той никога да не чуе този глас. Обещах си да
успявам да лъжа, докато стана достатъчно умна,
за да нямам нужда от лъжата…
Помолих го, в себе си, имах нужда да ми прости това, което не можех
да му кажа и зная, че той ми прости. Прости ми, че любовта ни ме
прави нещастна, защото човек е сам и още по-сам, когато обича.
Жалки са илюзиите на наивниците… Нашите пътища никога няма
да се слеят. Ние никога няма да можем да се върнем назад,
за да започнем отначало заедно… може би и защото аз съм твърде слаба…
Чувала съм, че животът винаги може да започне отначало,
ако си достатъчно непорочен.
Господи, не е вярно!
Животът може да започне отначало ако си силен!

Останалото е очакване. Очакване на времето, в което той се появява,
докосва ме, говори ми, обича ме.
Най-нежното очакване.
Зная, че един ден няма да се появи. Опитвам се да бъде готова за това.
Заради тези, които ще ме обичат до края си... Мисля, че ще успея.
Ще успея да се накарам да вярвам, че това не е несправедливо.
Мисълта ще бъде моето спасение.
Тогава… може би тогава, ще мога да благодаря на моя Бог за това,
че лишавайки ме от илюзиите ми за себе си, ми беше помогнал в
себеотричането, помагайки ми по този начин да стигна до
освобождаването от онази болка, ах, от онзи стремеж към върха,
към свободата и радостта, които има там и които ми беше отказал,
наказвайки ме за това, че дълго, непростимо дълго време бях вярвала,
че бидейки по-добра /!?/ от другите, върхът просто ми се полага.

Дотогава, вървейки, ще продължавам да чакам времето,
в което той се появява, ще чакам постоянно, нежно и кротко –
докато иска любовта ми.
Ще чакам мъдро. Помогни ми.

-------------------------
отдавна