автор: nikoi

Ако дълго те няма
със нощ си посипвам клепачите.
Боядисвам лицето си в бяло със пепел от мъртви звезди-
и се храня с обелки от спомен, който нищо не значи
ни за теб, ни за никой във целия свят обозрим и незрим.

Ако дълго те няма
дишам ноти от болни симфонии.
Предозирам сърцето си с няколко капки търпение.
Съзерцавам увехнали сънища- от дървото на липсата ронят се
и приветствам случайно заченати крехки вълнения.

Ако дълго те няма
тебеширено слънце рисува
по листа на деня недописан своя блян за блестене.
Аз превръщам се в слух, но и тон светлина не дочувам-
и поредната вечер избликва индигово в мене.

Ако дълго те няма
както сивото днес, както всичките минали дни
избледнявам до лека мъгла и се губя сред зимните клони.
Ставам ехо, повтарям : ела остани. Остани..
Ако дълго те няма като сън върху теб ще се роня.

Пада лека мъгла, от която в душата тежи...
Като гаснеща мъртва звезда аз задавям очите си с дим.
Ако дълго ме няма едва ли светът ще тъжи-
ти си целият мой пъстър свят- обозрим и незрим..