автор: Iren_Davidoff

НАДЕТО ОТ ЧИКАГО
Пристигна в Чикаго през есента на 1990, на екскурзия до Щатите и направи както повечето от българите, с които дойде, остана в Америка. Посрещна я един нашенец на летището, позна го по бледата физиономия, отведе я до жълтеникава грозна постройка, обитавана от различни представители на различни народности и раси.

Нашенецът й взе 50 долара, уж беше приятел на братовчедка й, но не отишъл на работа този ден, за да я чака на летището. Предложи й да спи в едната стая, в която нямаше дори креват. От улицата, до кофите за смет, намериха един матрак и тя спеше на него, като се завиваше с коженото си манто. После си купи от Aldi, от магазина за бедни, едни чаршафи за 15 долара и се чувстваше малко по-комфортно. Беше оставила апартамента си в София, за който сега й беше мъчно, беше изпратила детето при майка си, за което се късаше от плач, но искаше да промени живота си и да успее в Новата страна. Дипломата й за учител не й вършеше работа, нямаше документи, каквито бяха необходими, за да започне работа някъде дори като чистачка, ако не като друго. Трябваше да работи на черно, тоест нелегално. Братовчедка й, преди да замине, й разказваше за Америка, как ще я посрещнат, как хората си наемали квартирите мебелирани, никой не се стараел дори да си мести мебелите от едната къща в другата, даже каничката с димящо кафе чакала на котлона. Улиците били павирани със злато и сребро. Оказа се не само, че не бяха павирани, ами някои от тях изобщо не бяха павирани; та чакаха имигрантите да им ги павират улиците, да им изградят пътищата, да им построят къщите, да ги возят в таксита, да им мъкнат куфарите по летищата и да им гледат децата, за които те, американците, нямаха време.
Американската мечта я грабна за гърлото от първия ден. Събираше се с българите долу в малкото ресторантче на първия етаж на блока и слушаше техните истории. Следваше съветите им, уплашена до смърт в новата непривична реалност. Успя да плати на една българка, която владееше английски и така си изкара банкова сметка и се яви на изпит за шофьорска книжка с колата на тази същата българка пак за 50 долара. Една друга приятелка я заведе до полската агенция, където й предложиха да се яви на интервю за работа, щеше да гледа две деца в Уинетка, предградие, населявано предимно от богати хора. Надето се зарадва, защото прочете в библиотеката, че 30% от 12, 000 население на това предградие правеха над половин милион долара доход на семейство годишно. Когато работиш при богати хора, все на нещо се научаваш, нали?
Работодателката я хареса и тя започна работа. Отиваше сутрин в осем, не трябваше да закъснява, еврейката работеше като адвокат в престижна кантора в Даунтаун Чикаго и вземаше метрото точно в 8:15 от гарата на Грийн Бей. Връщаше се в 18 часа и Надето поемаше пътя обратно към Чикаго, където живееше с другите обитатели в тристаен апартамент. Ако някой й беше подсказал, че ще бъде на обща тоалетна с други свои сънародници в Щатите, доста щеше да се замисли дали въобще да тръгва.
Зимата беше тежка, колата я беше купила от един българин за 500 долара, но имаше нужда от нови гуми, та едва се прибираше, изпотена от напрежение, по заледените магистрали. Връщаше се, хапваше един сандвич, спеше и пак поемаше на работа. Защо ли се прибираше въобще? Вечер слушаше разговорите на съседите по стая, колко тъпи били американците и как ние ще успеем в Америка, и колко яки поръчки им дали за много пари...Работеха като шофьори на лимузини, ставаха в пет, за да хванат добри курсове от летището, бизнесът им беше рано сутрин и късно вечер. Правеха около 50 долара на ден и бяха щастливи, имаха мечти и искаха да доведат жените и децата си в Новия Свят.
Децата, които гледаше, бяха две - момче и момиче, но момчето беше проклето малко еврейче, често я замеряше с пластмасовия си автомат по главата, дразнеше малкото си сестриче и тормозеше всички; Надето не смеше да се оплаче, тези 300 долара на седмица в кеш й бяха нужни, за да съществува. Вечер плачеше от болка и носталгия по дома и детето си, които бе оставила в България, често събираше куфарите си, но мисълта, че ще я посрещнат с присмех и ще я обявят за мързелива там, у дома, я караше да стиска зъби и да търпи. Обаждаше се на майка си, чуваше детето, то плачеше за нея в началото, а после започна да се държи като че ли беше започнало да я забравя.
Привърза се към момиченцето, Ребека, даваше му своята любов и ласки, и така й беше по-малко мъчно за нейното дете. Определено момиченцето й беше любимка и тя го „скъсваше” от целувки, а момчето ревнуваше. Водеше децата на зимната пързалка, обличаше ги, обуваше ги и имаше малко време за себе си, докато те се пързаляха, тя посядаше на пейката в залата, малко удоволствие, а после караше с колата момчето на фехтовка и айкидо, момиченцето - на прискул, предучилищни занимания, бяха по два часа всеки ден, нещо подобно на детска градина. Беше си измислила малък номер, когато вземаше момиченцето от градината и го водеше по обратния път за дома, тя започваше да шофира бавно по заснежените улици и от ритмичното возене, детето заспиваше, така тя успяваше да го вкара заспало в къщата и да го сложи на дивана, а докато момиченцето спеше, Надето имаше около час-два да си почине и да не върши нищо, беше истинско удоволствие. Правеше вечеря на децата към 18 часа, по един кренвирш и филия с фъстъчено масло. Съжаляваше ги „милите деца”! Защо им бяха на американците тези огромни къщи и пари, та децата им не знаеха какво е нормална топла храна. Опита се веднъж да им направи картофена супа, но еврейката така се ядоса, че трябвало да се занимава с възпитанието им, а не да си губи времето с готвене.
Всичко беше добре, докато една неделя вечер българите в апартамента не направиха парти, някой имаше рожден ден, пиха и се веселиха, тя пи червено вино, отдавна не беше пила нищо, дори бира, позволи си да изпие две чаши, но едва стана на другия ден и закъсня за работа, случи й се за първи път; еврейката не каза нищо, чакаше я на вратата, предупреди я само, че това не трябва да се повтаря. Вечерта госпожата се върна в 18 часа, родителите й бяха дошли на гости, Надето усети някаква опастост. Еврейката й каза да не идва на следващия ден, но че ще й плати за него. Каза, че ще й се обади на следващата вечер по телефона; Надето нямаше прекарана телефонна линия, ползваше телефона на съседите, младо семейство от Кърджали, които я извикаха към 19 часа на следващата вечер, еврейката й съобщи, че родителите й щели да поемат гледането на децата, не можела да й плаща повече, имала финансови проблеми. Глупости! Та тя изпиваше по една бутилка скъпо бяло вино всяка вечер, нали Надето знаеше това, нали всяка сутрин намираше празната бутилка в кофата под мивката, какви й ги говореше тая? Какви финансови проблеми, така ли „елегантно” искаше да я уволни? Поиска да узнае дали ще си получи парите за предните две седмици, работодателката й плащаше винаги в края на втората седмица за предходната. Еврейката замълча, след кратка пауза хладно проломоти, че ще й прати чека.
Разбира се, чекът не пристигна, Надето се обади няколко пъти по телефона и еврейката студено й казваше, че чекът е изпратен по пощата и ще дойде скоро. „The check is in the mail.”- както казват в Америка, а на български може да се преведе съвсем свободно като: ”От умрял писмо...!”. Чекът така и не дойде, никога...
Една вечер Надето седеше отчаяна пред чаша кафе в кафенето на ъгъла и сълзите й капеха в чашата. Парите й свършваха, не разбираше как щеше да плати наема за този месец, дължеше пари за телефон на жената от Кърджали... Огледа се, от една маса нещо се развикаха. Бяха българи. Караха се. Всички наричаха кафенето „Пенкейко”, беше малко гръцко ресторантче за палачинки и аламинути. В него се събираха много българи и сърби, контракторите идваха сутрин и ги наемаха за работа почасово. Беше нещо като трудова борса. Идваха рано, пиеха кафе, четяха полските имигрантски вестници, търсеха работа, а вечер се събираха и бистреха политика и ако бяха изкарали пари, се хвалеха гръмогласно. Поръчваха си сандвичи, пържени яйца и салати с риба тон. Храната беше вкусна и добра, готвачът правеше страхотен сос за гръцката салата.
Тази вечер собственикът се спря до нея, беше нисък и дебел грък, много ласкав и усмихнат. Разпита я и след петнадесетина минути й предложи да работи в кафенето му. Идвали вече много сърби и българи, а не говорели гръцки, той пък не ги разбирал, трябвало му някой като нея, но да казвала на клиентите, че му е племенница, защото като нямала документи за работа, дойдат ли на проверка, да си нямали проблеми. Щял да й плаща по два долара на час, а другото - да си правела от бакшиши, даже не й искал процент. Какви бакшиши? Сърбите и българите бакшиши не оставяха, макар да бе прието в Щатите да оставяш поне 10-15% от сметката си като бакшиш; всички го знаеха, че сервитьорите от това се издържаха. Иди обясни на нашенците!
Доволна беше, имаше пак работа, ставаше рано, стараеше се много, отваряше кафенето в пет, работеше съвестно, харесваше си клиентите, говореше с тях, мъжете я закачаха, беше й неприятно в началото, после свикна. Идваха и бедни американци, една от майките на клиентите й започна да идва често, разказваше й за болестите и операциите си, но това не я натоварваше, радваше й се, защото така упражняваше езика. Понякога се връщаше след работа само с един долар бакшиш, беше й смешно, но това й бяха най- ценните долари. Слагаше ги в едно червено портмоне под матрака. Един ден портмонето изчезна, сигурно някой бе тарашил в спалнята й. Реши да си наеме сама квартира, предложиха й стая в къща с поляци, беше с пет спални, като във всяка живееше по един поляк, все мъже, работеха по фабриките, деляха обща баня и тоалетна, но тя си имаше своята малка стая, спеше на двоен матрак, на две пухени възглавници и се покриваше със страхотно меко бяло юрганче. Всичко бе купила сама, беше й толкова ценно, скъпо и мило. Ходи нарочно до Thrift магазина, продаваха мебели втора употреба, но се въздържа, купи си само един меден сервиз и една порцеланова ваза, а след дълго умуване дали да изхарчи всичките си спестени пари, все пак се реши да го направи и затова си купи нови завески и малка масичка, на която постави сервиза. Имаше си своето малко гнездо.
Колата й се счупи, но тя реши да кара известно време без кола. Трудно й беше, все едно, че беше без ръце и крака. Хранеше се в ресторанта, полагаше й се, така че не й трябваше транспорт за да си пазарува храна, но имаше нужда да пазарува други неща. Искаше да отиде до пощата, например, за да се обади по телефона на детето си. Започна да ползва обществен транспорт. Пощата беше само на три километра, не беше далеч, но не издържа дълго време без кола. Заведоха я при един руснак, имаше работилница, изчукваше коли. Предложи й кола на изплащане, защото Надето нямаше нужните три хиляди долара, за да му я плати в брой; колата беше „Форд Кавалер”, на четири години, синя. Хареса й, съгласи се да му я изплаща на вноски. Никоя банка не й даваше кредит, защото работеше на черно, данъци не плащаше, нямаше и зелена карта. Как да стане тогава, откъде да вземеше заем? Колата не беше на много мили, само на 68 000, а това не беше много за една четири годишна кола. След продължително доливане на маслото, обаче, всяка сутрин, тя разбра, че километражът на колата е бил превъртян и всъщност тя беше на реални 168 000 мили, но какво да се прави? Всички лъжеха.
Ядеш „шамари” докато се научиш да се браниш, нали?
В ресторанта сутрин, към десет, често идваше един възрастен господин, грък по народност, избягал отдавна; беше беден и зле облечен. Будеше жал у нея и тя не му поиска никога пари за кафето, което му сервираше. Ако научеше, собственикът щеше да я изгони, но тя плащаше кафето му от своите пари, а понякога му даваше и закуската си - пържени яйца и бекон. Ръцете му бяха чисти, с дълги пръсти, за разлика от ръцете на другите гърци – малки и мазни, с дебели пръсти. Господинът я гледаше, говореше с нея, учеше я как да сервира: да гледа продължително клиентите си в очите, когато им поднася сметката, но право в очите, без да мигва. Те, разбира се, се смущаваха и й даваха по-голям бакшиш. Да им предлага винаги нещо сладко за десерт, да се прави, че е забравила и пак да се върне до масата им и да ги попита съвсем любезно, пак и пак. Да се усмихва, да ги заприказва, да се научи да ги изслушва, без да я натоварват историите им. Да ги посреща с усмивка, все едно, че само тях е чакала да влязат в ресторанта.
Надето го очакваше всяка сутрин с нетърпение. Не разбираше дали го харесваше като мъж или поради липсата на близки хора, той успяваше да събуди нежни пориви у нея. Не беше спала с мъж отдавна. Беше пробвала веднъж с готвача, но той така се разхърка след като правиха секс, че Надето реши да не го кани никога повече в квартирата си. Имаше нужда от мъж, определено. Собственикът я гледаше похотливо, но не смееше да й се предложи. Клиентите бяха бедни и прости хора, дори тези, които са били на добри позиции в старата Родина тук, на фона на американската действителност, изглеждаха зле и не на мястото си. Започна да сънува Ник, така се казваше клиента й. Водеше разговори с него по цели нощи. Събуждаше се сутрин с милувка по бузата си. Колко красиво беше, като истинско, усмихваше се и хукваше на работа, за да го види и да си говори с него. Това странно приятелство продължи месеци наред. Нищо не се случваше. Той не й предложи да се видят извън ресторанта. Не я покани да пият кафе на друго място. Тя имаше пари, поне за едно кафе. Но не! Нищо не се случи. Говореха за България, за плановете й, вече беше подала документи в Имигрейшъна, може би щяха да й резрешат да остане, но не знаеше, ще стане ли или не и трепереше от страх да не я депортират обратно.
Една сутрин Ник не дойде. Тя поглеждаше към вратата, беше изнервена, страхуваше се, че се е разболял от студа, навън бяха минусови температури. Не дойде и на следващата сутрин. Опита се да попита собственика, но той така страшно я изгледа, че тя не посмя да повтори въпроса си. Мина месец, втори, тя се надяваше, че някоя сутрин Ник ще отвори вратата и ще й се усмихне както преди, ще покаже всичките си бели зъби и ще я погледне с големите си топли очи. Вместо него в ресторанта дойде някакъв господин с тъмносиньо двуредно сако и голяма черна кожена чанта. Бил адвокатът на Ник. Обясни й, питаше я дали разбира. Тя не разбираше и не проумяваше. Ник й беше завещал всичко - къщата си на езерото на стойност два милиона долара и половин милион в наличност. Защо? Бил починал от сърдечен удар. Нямал близки, деца, или роднини, съпругата му починала отдавна, голяма част от парите си завещал на гръцката църква и на различни организации, а това било за нея. Не се зарадва, стана й мъчно, че няма да го види повече, дори не се ядоса на неговата странност да се прави на беден, никога не бе й признал нито една своя тайна. Дори една – едничка.
Разписа се документите, срещна се с адвоката още няколко пъти в кантората на Даунтаун и отиде в къщата, която сега беше нейна. Мебелите бяха стари и грозни, подари ги на Salvation Army, откъдето дойдоха и ги изнесоха с камиони. Дрехите му даде на Good Will, да ги продават на бедните. Искаха й много пари за ремонт, намери някакви българи с техния контрактор, измазаха, боядисаха, смениха доста от прозорците, поправиха перилата, смениха плочките в баните; Надето купи нови кухненски печки и халдилници. Поръча да й поставят красиви завеси, накупи мебели и спални от Value City, подреди къщата и тя стана нейна. Животът й се преобърна. Когато внесеш половин милион долара в икономиката на Щатите, веднага получаваш зелена карта, така че тези имиграционни проблеми, които бе имала и които я караха да подскача щом види униформен полицай, изчезнаха. Щеше да види детето си много скоро. Нямаше нужда да работи в ресторанта на гърка. Адвокатът на Ник се зае с управлението на финансите й, от които тя нищо не разбираше. Започна да ходи на масажи, на фитнес, запозна се с гърци от църквата наблизо, канеха я на партита. Избягваше българите. На гръцко парти срещна един стар господин, който след няколко срещи й предложи брак, направо, без много обяснения, беше един от собствениците на най - голямата телефонна компания в Северна Америка. Надето се съгласи, искаше да не е сама, искаше промяна. Детето й пристигна, беше вече с нея, тя се зарадва, водеше го на училище, на спорт, купи му дрехи и играчки, но детето тъгуваше за приятелчетата си в България, плачеше и не приемаше новия си „татко”. Затова тя взе решение да го изпрати обратно при майка си. Чувстваше се отново самотна, смазана и нещастна, умираше от скука, докато съпругът й работеше по цял ден в офиса. Ходиха на екскурзия до Гърция, на следващата година купиха малка къща във Флорида, в Уест Палм Бийч, където прекарваха зимите, там той играеше голф по цял ден, а тя се учеше да играе тенис. Направи няколко опита да забременее ин витро, но всичките излязоха неуспешни. Съпругът й почина през 2006.
Следва продължение.