автор: Selianin

Срам не срам, още в началото ще си позволя да напиша следната моя, сигурно натрапчива за читателя мисъл:
„Да се натъкмяват истории около живота и делото на Апостола е най-малкото лудост, а да се пренебрегват или загробват сведения за най-големия български светец, е престъпление към идващите наши поколения!”...
И още една многозначителна мисъл, която прочетох в книгата на поп Васил Вълчев завършил девненското школо:
„Живите затварят очите на мъртвите, защото мъртвите отварят очите на живите”...
Днес сме живи, утре сме мъртви... И в древния Марцианопол е било така, но легендите за някои хора останали...
А дали бъдните поколения ще оценят с ръка на сърцето, че сме били и поне малко мъдри?
Сега нека тръгнем към миналото с познатата ни мисъл на светеца Васил Левски:
„Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме”.
Изложеното по-долу засяга само един малък епизод през 1866 г. от неповторимия живот на Апостола. Това ще стане ясно след един внимателен прочит.

1*. Васил Левски - Апостола бил свързан кръвно, родствено и духовно със село Войнягово. Неговият дядо Кунчо (по баща), след като убил Сабри бей от Пловдив, избягал от родното си село Кочмаларе (дн.с. Отец Паисиево) и се заселил във Войнягово през 1812 г. заедно със синовете си Видул, Тодор и Иван. Там се оженил за войняговката Яна Искрюва, тъй като междувременно овдовял, На тази баба Яна била кръстена Яна Кунчева - сестрата на В. Левски. През 1830 г., след като Кунчо ходил до Карлово да се види със сина си Иван, на връщане за Войнягово бил пресрещнат от турци-разбойници по пътя между Карлово и Дъбене и пребит от бой в дерето „Мурла". След няколко дни умрял от побоя и бил погребан във войняговските гробища. Неслучайно по-късно Левски се главил за учител именно във Войнягово, където имал роднини и приятели, и където прекарал две години (1864/66) от бурния си живот. Тук Апостола осмислял идеята за създаване на мрежа от революционни комитети, с които да покрие българските земи. През 1865 г. именно във Войнягово създал първообраза на комитетите (т.нар. „Тайно братство" ), след което създал такива „братства" и в съседните села Дъбене и Окчилар (дн.с.Климент), поставявяйки по този начин началото на мрежата от комитети (братства).

2*. Петър Петков Топалов бил войвода на чета през 1867 г. Известен и под имената Димитър Топалов или Димитър Войняговеца. Той бил един от най-близките сподвижници и най-доверен човек на Васил Левски по време на учителствуването му във Войнягово през 1864/66 г, а и след това. През 1866 г. двамата с Левски избягали от Войнягово във Влашко, поради убийството на две турчета от съседното село Окчилар (дн.с. Климент) - Али и Мехмед, които се опитали да посегнат на честта на Петровата жена. Във Влашко променил името си на Димитър, за да се укрие от преследванията на турската власт. Установил се в Болград.Там се свързвал със Стефан Караджа, с чиято помощ събрал чета от петнадесет човека и минал Дунав. Трябвало войводата Димитър Топалов да се съедини с четата на Панайот Хитов в Стара планина. В това време знаменосец в четата на Панайот Хитов бил Васил Левски, с когото щял да се окаже под едно общо командване. Когато към края на м.май 1867 г. четата на Димитър Топалов навлязла в пределите на Османската империя, Хитовата чета вече била разгромена и се придвижвала към Сърбия. Топаловата чета била принудена да действува самостоятелно и, макар и зле въоръжена, да води битки с многобройни турски потери при Троян, Беклемето и Карлово кория, а след това и в местността „Баба" между Войнягово и Климент, при Буново и Мирково, и за последно край Ново село (Софийско). Тук Петър Топалов бил ранен и се укрил в една кошара. Бил подло предаден от местния чорбаджия и след две години разкарване по затвори успял да се изскубне от ръцете на турците и избягал във Влашко. За последен път името на Топалов било споменато през 1876 г. като пълномощник на БРЦК (Гюргевския комитет) за Сливенския революционен окръг. Негов правнук е партизанският командир Коста Митев Топалов (Карамфил) (1920-1943).

3*. Коста Митев Петков (Топалов) произхождал от стар хъшовски род; бил правнук на войводата Петър Петков Топалов. С прякорното име „ Хъшовете " били известни дядо му Петко Топалов - кмет на селото (1885-1894), баща му Митю Петков и самият той. Поговорката казва ,че кръвта вода не става. Петър Петков Топалов от село Войнягово е малко известен в нашата история войвода на чета през 1867 г. Той е известен и като Димитър Топалов или Димитър Войняговеца, който заедно с войводите Панайот Хитов и Филип Тотю водил четата си в боеве по Стара планина и Средна гора П. Топалов бил един от най-близките сподвижници на Левски по време на учителстването му във Войнягово, а и след това. Левски имал пълно доверие в него. За последен път Петър (Димитър) Топалов бил споменат през 1876 г. като пълномощник на БРЦК (Гюргевския комитет) за сливенския революционен окръг. Негов правнук бил известният партизански командир Коста Митев (Карамфил) (1920-1943).

4*. ЛЕВСКИ В ДЕВНЯ
(Димитър Драголов)
Говорил съм с историци и учители за това дали Васил Левски не е идвал в Девня. Повечето от тях бяха на мнение, че Левски е бил във Варна, но в Девня – не.
Аз мислех обратното. В подкрепа на тези мои мисли „дойде” разговорът ми с Паруш Николов Димчев, мелничарски работник от квартал „Изворите” в Девня, който през 1970 година беше на 86 години. Той започна:
„През септември 1912 г. бях мобилизиран и се отправихме към турската граница. През Октомври спряхме в граничното село Кайбиляр, сега село Странджа, бивша Елховска околия. Ротният ни командир беше на квартира у свещеника поп Петър от село Коджа Тарла, Лозенградско, умрял през 1918 г. на преклонна възраст. Старият свещеник често питал командира откъде са момчетата му. Когато той му отговорил, че повечето са от Варненско и Провадийско, свещеникът поискал да му прати войник от село Девня, за да го разпита за селото, където преди 46 години бил заедно с Васил Левски по комитетски работи”.
По обяд вестовоят повикал Паруш Николов при командира. Той му съобщил, че свещеникът иска да се срещне с някои девненци и да им съобщи нещо много интересно. Поп Петър разказал следното:
„Доста време съм обикалял с Дякона Левски. През 1866 година, след като бяхме из разни села из Южна България, решихме да минем в Северна и да разгледаме някои български училища в големите села. За център на нашата дейност избрахме голямото българско село Девня. Там имаше ново училище** с голяма библиотека. Селяните ни препоръчаха да се срещнем с учителите Димитър Димов и Иван Митев и свещеника Константин Кумански, братовчед на Иларион Макариополски. Вечеряхме и преспахме в къщата на Димчо Монев Танев. След вечерята с местни жители и учители обсъждахме въпроса за създаване на революционен комитет. Надделя обаче мнението, че в село Девня постоянно квартируват турски войски, настанени са много татари, на които селяните се задължили да построят къщи. Създаването на революционен комитет би изложило на смъртна опасност първите хора в селото, които са взели дейно участие в църковната борба, в прогонването на несебърския гръцки владика и отказали да плащат владищината. В Девня стояхме два дена. Дякона даде необходимите упътвания и незабелязано от местните чорбаджии напуснахме селото и тръгнахме за Еникьой, Тулчанско, където ни очакваха верни хора. Търговецът Соколов помогна на Апостола да го назначат за учител в това „село”.
След изпитите в края на годината даскал Васил бил изпратен от „тайната дружинка” през Тулча за Браила, откъдето повел стотина юнаци в Свободна Сърбия и ги представил на Г. Раковски.

Мои бележки:
* Димитър Драголов – авторът на тази публикация, е отдавна покойник. Той е роден в село Девня. Произлязъл от стария девненски род Дончоолар и повече от 20 години работил като учител в село Девня, а по-късно във Варна. Старателно проучвал историята на родния си край, като записвал по-важните събития и спомени на старите девненци. Като офицер от запаса на БА бил мобилизиран и при окупацията на Македония, където бил средищен директор по просветата. На свои разноски ходил в Северна Добруджа при останалите да живеят в района на село Башкьой - Бабадаг изселени през 1829-1830 г. девненски родове.
Гореизложеното четиво, написано от него, било предоставено на в. „Девненски възход” от дъщеря му Зорка Димитрова Марчева и публикувано в брой 28/13.07.1987 г. на същия.
** По някои изследвания новото, реконструираното, училище било готово една-две годинипо-късно.
*** Статията беше издирена от дъщерята на девненеца Тодор Д. Димитров - Денка Т. Нанкова, гр. Девня, ул. „Райко Даскалов”, № 24, за което и изказвам искрена благодарност.
**** Извърших проверка и установих, че в текста на Димитър Драголов са абсолютно верни и точни следните твърдения, които пораждат и много въпроси:
Паруш Николов Димчев – действително в село Река Девня (родът му е от с.Девне) живял точно такъв човек, с такива имена, на такава възраст, воювал е с турците през 1912 г. в района на Лозенград. Чрез интернет установих, че наистина съществували двете села Кайбиляр и Коджа Тарла.
Димчо Монев Танев – имало точно такъв човек, чиято къща била с много голям двор обхващащ района от № 1 до № 11 на улица „Фронтоваци” в кв. «Девня – 1» на гр. Девня. Там и до днес живеят негови потомци.
Вярното е, че през 1866 г. училището в село Девне било или готово, или в процес на реконструкция и разширение. По изискванията и критериите на Любен Каравелов към тогавашните български учители, девненските такива били будни и изключително предани на народа и делото българи. Те живеели с мъките и страданията на девненци, водели напрегната до крайности битка срещу гръцката църква; получавали, четели и разпространявали български вестници, брошури и книги, пишели дописки по цариградските български вестници, изучавали разработките на Г. С. Раковски.
Димитър Димов (1830-1908) бил потомствен чумлекьоец. Родът му бил от днешното село Ботево, Ямболско. Той също завършил Еленската даскалоливница.
Големият, до ден днешен, девненски Даскалдимитров род, като прозвище, тръгнал от него.
Свещеник Константин Драганов Попкумански (1826 - 1897) бил роден в махала Куманите, близо до град Трявна. Завършил прочутата за времето си Еленска даскалоливница. За пръв девненски учител бил привлечен и спазарен там, на място, и доведен от тогавашния легендарен кмет на село Девне Дядо Дука. В продължение на цели 50 години бил учител и поп на селото и района. Когато, след разгрома на Априлското въстание през 1876 г., голяма орда фанатизирани башибозуци и черкези обградили българското село Девне и подготвяли унищожаването и ограбването му, отец Константин и Чорбаджи Иван Цонев с решителни действия и с категоричната намеса на Осман бей от село Манастир спасили хората и селото. Константин Драганов Попкумански бил племенник (а според някои сведения - братовчед) на Иларион Макариополски. Загиналият на фронта в Македония негов внук – запасен подпоручик Борис Драганов Попкумански, адютант в 8 пехотен полк, бидейки истински, български патриот, се върнал доброволно от Европа, където следвал, включил се във войната и на 27.09.1918 г. положил младия си живот пред Олтара на Отечеството. А до края на войната оставали само два дни!... Неговите другари - изтощените до смърт войници, пренесли на ръце безжизненото му тяло цели петнадесет километра и го погребали в двора на църквата край град Прилеп в Македония.
Засега за учителя Иван Митев и за търговеца Соколов сведения нямам.
Към настоящия момент може да се твърди с поне 80-процентна сигурност, че Дякона действително бил в с. Девне.
Остават следните главни въпроси:
а) Един и същ ли е човекът поп Петър от село Коджа Тарла и Петър Петков Топалов (Димитър Войняговеца, ДимитърТопалов)? Един и същ ли е този човек? Възможно ли е при пътуването на Дякона на север в свитата му да имало двама човека с име Петър? Защо след освобождението на България поп Петър не се е върнал във Войнягово? Дали, укривайки се дълги години от турските власти в село Коджа Тарла, не си е създал там ново семейство и имот? А може би неговата съпруга се омъжила повторно във Войнягово и вече било невъзможно събирането на първото им семейство?
б) Положих значителни усилия, за да се убедя в истинността на съществуването на поп Петър в село Коджатарла.
В Уикипедия, в статията за Иларион Драгостинов - главния апостол на Априлското въстание във Втори сливенски революционен окръг, се чете:
„Бързото развитие на събитията и разложителната агитация на мнимия представител на БРЦК Димитър Топалов всели колебания около провеждането на въстаническите действия”.
Ето какво е записано в спомените на Димитър Даков – учител и свещеник, агитатор и организатор на борбата в района на одринския окръжен, революционен комитет:
„През 1897 г. заедно с татарларците Димитър Маджаров, Петко Маджаров, Георги Ников и др. отидох на сбор в село Коджатарла. Срещнах се с неговия свещеник Петър, когото посветих и покръстих”.
в) Откъде Димитър Драголов знае, че 1918 г. е годината на смъртта на поп Петър? Дали поп Петър не се е върнал в България като тракийски бежанец?
г) Дали село Васил Левски, Търговищко; село Девне и село Чатма, Варненско и селата Васил Левски и Ветрен, Силистренско, не са пунктовете трасиращи неизследвания маршрут, по който Васил Иванов Кунчев и поп Петър се придвижили с коне през 1866 година от село Войнягово до село Еникьой? Дали те са били със собствени коне или местните им приятели, помагачи и съзаклятници са ги предвижвали с техни, местни коне от пункт до пункт.
д) Погледнато по-общо, дали този маршрут не е предпоставен от пътя и честите пътувания на българите от селата Войника, Войнягово, Девне и др. към Башкьой и обратно? Та нали девненци и войняговци са живеели заедно много години в Башкьой, Тулчанско? Нали село Девне е възродено през 1833 г. от 16 девненски и ямболски фамилии завърнали се от Башкьой, където са останали голямата част от нашите и войняговските хора? Нали шуменското село Дибич е „роднинско” по преселническата и възвращенска девненско-ямболска – башкьойска линия?
е) Дали е случайност девненската среща на Васил Иванов Кунчев със своя колега и възпитаник на Даскалоливницата в Елена - учителя-свещеник Константин Драганов Попкумански? Дали като прехвърлил Балкана, Дякона не е бил в Елена? Дали неговите тамошни колеги и съратници не са помогнали за сигурността в пътуването му насочвайки го към село Девне при своя възпитаник, колега и довереник, бивш учител и настоящ тогава поп Константин?...
ж) Ако все пак един ден се докаже, че поп Петър от Коджа Тарла е ПетърПетков Топалов от село Войнягово и Димитър Топалов – войводата и мнимия пълномощник на БРЦК в Гюргево за Втори сливенски революционен окръг, по-леко бихме повярвали в преданието за девненския маршрут на Апостола. Но и тогава ще остане открит въпросът, защо той провеждал разожителна агитация срещу всеобщото въстание в сливенския район? Дали пък той, като минал през огъня на воювала с турците чета, не постъпил правилно виждайки слабата подготовка въстанието в Сливенско? Та нали само преди 36 години, през 1830 г. Сливен е напуснат и изгорен при преселението на хората му към Влашко и Бесарабия? Та нали разногласията в командните български среди в Румъния се пренеслии и на българска територия?
За мен е невъзможно от Девня, без възможност за редовно ползване на сериозен библиотечен фонд, от нивото на моята инженерна специалност и с моите бедни знания по темата, да дам отговори на горните въпроси. Ако все пак те представляват интерес, моля за помощ компетентните научни специалисти, към които ще адресирам настоящия си материал.
- Следва продължение -
инж. Дратия Драгиев
10.12.2009 г.