автор: regulus

Понякога не само не се срамувам, но направо се радвам на манипулативните си умения. С коварството и словестната изящност на ромейски външен министър бях успял като по чудо да пласирам и четирите си деца на Съюзниците (Бог да ги поживи!) и да се измъкна от всякакви други задължения. Така, че в една хладна и слънчева септемврийска утрин озовах се сам на тесния асфалтов път между две странджански села, стоварен от добронамерен микробус.
Щом подрънкването му заглъхна на изток, нарамих раницата, сложих си приключенската шапка и се заоглеждах за посоката с карта в ръка. Бях мислил доста време как точно и откъде да подходя, но така и не бях сигурен, че съм поискал да ме стоварят на правилното място – гледах доколкото е възможно да не бия на очи, което изключваше всякакви позиционни капризи, извън еднократното внезапно желание за слизане. Първо сверих посоката с компаса, а после погледнах картата и околната местност, доколкото се виждаше от дърветата. Прецених, че трябва да отида още поне половин километър нататък по пътя и чак тогава да свивам в гората. Тръгнах забързано, като пътьом се потупвах отсам-оттам, за да проверя пак дали всичко е по мен. След два завоя обаче, колкото и да не ми се вярваше, видях един тумбест бял джип на Гранична полиция, лепнат като петно върху бална рокля на фона на дърветата. Позабавих стъпка, но прецених, че са ме видели вече и реших да не се крия, а да импровизирам обяснения в момента. Не, че правех нещо лошо, но имах нездрав интерес към една антична крепост, чийто символ беше така сложен на картата, че да не се открие лесно на практика – нарочно предполагам. Освен това видът ми бе леко налудничав, добре си давах сметка, а и раницата ми бе пълна със странни за такова място неща – представях си как щяха да ме гледат при една евентуална проверка. Реших, че ако се запекат нещата, ще използвам това, че също съм бил в Гранична полиция (макар и само за няколко години), за да ги умилостивя. След това приближих нехайно, усмихнат безпричинно като евангелист.
Един ленив и позаоблен полицай се измъкна от колата и зачака приближаването ми. Махнах му отдалече и закимах добронамерено. За един миг ми мина през ума да се направя на чужденец и само да повтарям „нем тудом, нем тудом”, но можеше да ме приберат, та се отказах. Реших да действам изпреварващо:
- Добър дееен!
- Добър ден.
- Далече ли е много до града? Дали ще мога да стиган днес? – цялата ми физиономия беше въпросителна. Внушавах, че едва ли не искам да изляза по-бързо от гората.
- Ммм, с бърз ход още до следобед ще си там... А откъдеее идваш? – вече ме оглеждаше подробно.
- Спах в покрайнините на едно село там – махнах зад гърба си – и днес реших да се прибирам.
- А какво прави там? При кого беше? Ще трябва да видя личната карта.
- Ами при никого – мислех, докато я вадех (картата) отнякъде – аз съъъъм... орнитолог. Та затова се вра из пущинаците.
- Какъв точно лекар е това?
- О, не съм лекар – засмях се изискано – изучавам птиците – как летят, гнездят, ядат, плават и... всичко друго каквото правят. И ходя да ги дебна като минават през пусти места, за да ги наблюдавам (нямах бинокъл!) – водя си бележки, систематизирам... – махнах неопределено с ръка.
Гледаше ме така, сякаш съм му казал, че живея в къща от карти за игра:
- И за каквооо го правиш това?
Хрумна ми, че може да ме помисли за бракониер:
- Ами за Университета. Там се събират данни, обработват се... пишат се проекти, кандидатства се... – мъчех се да си спомня нещо от телевизията – А и така знаем как да предпазваме животните от бракониери – стрелях превантивно (въпреки, че си спомнях как точно граничните полицаи преследваха глигани с автомати).
- Аха... – прозя се и аз продължих бързо:
- Нали само по този път, без да се отклонявам?
- Само по този – върна ми картата.
Сбогувах се бавно, за да не е припряно и с махане скрих се зад завоя. Ето докъде води една лъжа! Поклатих тъжно глава. Ама вървеше ли пък да кажа: „Отивам да търся стара крепост, да се ровя из тракийски могили и да чета древни текстове в пущинака.”? Не. Реших да си простя този път и започнах да внимавам къде от ляво ще се отдели малко черно пътче. След още триста метра се появи едно, което ми се стори подходящо – като положение, големина и посока – та поех по него.
Навлизах в сравнително див район, в който нямаше села, нито каквото и да е друго човешко нещо, ако изключим няколкото пътя на горските. Имаше горе-долу формата на неправилен четириъгълник, пресечен по диагонала от криволичеща река, течаща на североизток. („Съвсем като ивицата върху знамето на Тринидад и Тобейгоу – помислих си – само дето не е черна. А пък и гората не е червена.”) Дали имаше и стотина квадратни километра като цяло, но на тази площ имаше цели две крепости – близо една срещу друга, на двата бряга на реката, както и тракийски могили на няколко места. Навлизах навътре в гъстата гора по едно от затревените пътчета, с надеждата, че е точно това, което търся – символът за „крепост” беше доста голям за мащаба на картата и така сложен, че можеше да е къде ли не на практика. Свирках си весело и от време на време поглеждах компаса.
Забелязах, че пътят не е използван доста отдавна – следите бяха стари, сухи и зарити със ситен червеникав прах. Различих спечени стъпки на сърни, чакали и птици (какво ли не бях научил в тази Гранична полиция), твърди и незаличими между древните отпечатъци от гуми на камиони. Постепенно пътят си пое някаква своя посока, която отказа да промени, въпреки настояванията ми – все гледаше да се отклонява северозападно, като накрая го правеше дори когато го виждах! Дадох си най-после сметка, че това не е Пътят, а е просто път. Избрах си подходяща посока по компаса, огледах терена напред (все гора) и набих шумата по направление.
Доста се спуснах по един северен склон и предположих, че накрая ще изляза на някое поточе, приток на реката. Така и стана. Озовах се в тясно дере, лазещо под гъстите клони на дърветата в полегати завои. Тръгнах по него бавно. Свиркането ми беше омръзнало и сега се мъчех вървейки да рецитирам, тежко и правилно, с античното произношение, някои неща от Проперций. Мучах бавно и изразително, като за миг провлачвах или накъдрях някоя сричка повече, докато се навеждах под клон или се препъвах из шумата. Случеше ли се да сбъркам съвсем – започвах реда отначало с приглушена ругатня (съвременна). Слънцето се беше вдигнало доста и дълбоко под клоните бе станало твърде задушно. Поточето никак не разхлаждаше – точеше се лениво, по задължение някак, а водата му бе топла и с вкус на синтезирана в „Лукойл”. Донякъде хлад даваха твърдите листа на зелениките – удряха ме по голите крака и росата им текваше до чорапите ми – но с времето и това се оказа недостатъчно. Потях се и триех паяжини от лицето си, все по-често се налагаше да повтарям объркани редове (съответно и ругатни), а нарушавах и ритъма.
По едно време излязох на нещо като падина под дърветата, където три поточета сливаха се и продължаваха като по-голяма рекичка. През зелениките в сянката мярна ми се процепът на малка пещера. С надежда за хлад тръгнах към нея, като на момента още на мястото на Проперций появиха ми се овидиеви стихове. Спрях на място, заех достолепна поза, успокоих дъха си и бавно наченах:

„Силва уетус стабат нулла уиолата секури
ет спекус ин медио уиргис ак уимине денсус
еффикиенс хумилем лапидум компагибус аркум,
уберибус фекундус акуис; уби кондитус антро
Мартиус ангуис ерат кристис прайсигнис ет ауро:
игне микант окули, корпус тумет омне уенено,
трескуе микант лингуай, триплики стант ордине дентес.”

(Silva vetus stabat nulla violata securi
et specus in medio virgis ac vimine densus
efficiens humilem lapidum compagibus arcum,
uberibus fecundus aquis; ubi conditus antro
Martius anguis erat cristis praesignis et auro:
igne micant oculi, corpus tumet omne veneno,
tresque micant linguae, triplici stant ordine dentes.

Publii Ovidii Nasonis Metamorphoses, III, 28-34)

Едва ли можеше да ми дойде нещо по-подходящо за случая – ставаше въпрос за някаква стара гора, която не била насилвана от секира, а в средата й, зад вейки върбови (зеленикови в случая!), прикриващи споена от камъни арка – пещера имало! А вътре разни води шуртяли... Дотук добре, но после: в предверието й стоял Марсовият дракон, с гребен блестящ от злато, пък очите му с огън светели, тялото му издуто било от отрова, три езика из устата му стрелкали се, в три реда зъбите му стояли си. И пр. красоти.
Съвсем бях наближил пещеричката. Оставих раницата и се донасладих на тишината след рецитацията, въртейки драматично очи. Отидох до входа, като за всеки случай поразхлабих испанската кама в ножницата й от дясно на колана – знам ли що за гад крие се вътре? Може и да не е чак дракон, пък може и да е нещо по-... особено. То къде вече да се въдят такива зверове у нас, ако не тук? Навсякъде орат, сеят, хора минават, снимат, хвърлят, викат... Грифон да не си в днешно време.
Събрах критично ниво смелост и надникнах – беше по-скоро като голяма и тясна ниша, чупеща се в ъгли навътре, където свършваше в тъмното. Нямаше дракон. И води не шуртяха. Но беше хладно и реших там да обядвам. Разтоварих храна, сварих чай и замлясках бавно, слушайки тихите горски шумове. Помотах се четвърт час в района и стана време да тръгвам – доникъде не бях стигнал още с ориентирането.
Прецених, че трябва да изляза по на изток и за целта се закатерих между дърветата по стръмничък склон, оставяйки реката. На върха му оказа се, че това е по-скоро плато по което продължих нататък, дори успях да си внуша, че го разпознавам на картата. След половин час се изправих пред бреговете на стръмно и много дълбоко дере, което разделяше платото ми от друго такова, въздигащо се на триста метра по-нататък. Изругах картата – никъде нямаше отбелязано такова стръмно спускане! Реших да не се моря в спускания и изкачвания, а да се върна малко към юг, с надеждата да стигна до естествената връзка на двете плата някъде там. Така и стана – след още двадесет минути успях елегантно да се прехвърля на съседното възвишение, без да се напъвам особено. Доволно лукава усмивка украси лицето ми (тъй като дръгливата брада едва ли украсяваше го особено!).
Тъкмо когато вече наближавах (според мен) тракийските могили, дочух звън на хлопки. След малко налетях на стадо кози, но вече бях имал достатъчно време да си придам добродушния вид на разсеян учен, който няма нищо общо с иманяр. И когато се появи козарят (защо ли нямаше куче?), махнах приветливо и се спрях на приказка. Изглеждаше спокоен човек, отдавна открил, че не съществува време и оставил гората да расте пред него, докато той съзерцава космоса. Или нещо такова.
- Здравейте!
- Здрастииии! Къде така в тая жега? Да не обърка пътя? Шосето е еееей там – посочи на юг – за половин час си на него.
- А, неее, ходя насам-натам... – махнах в широк полукръг – Сверявам картата.
- Сверяваш ли я?! – недоумяваше нещо.
- Да бе, представи си – наскоро издадоха първата туристическа карта на Странджа, пък вече няколко души се оплакали, че имало грешки в нея! И на – ходя тука и гледам какво мога да оправя... – пак махнах.
- Тц, тц, тц... Че нямат ли спътници бе?! Да карат хората да се морят в тия джандеми! Пууу, зинкьори такива!.. – и той махна с ръка – Значи си земемер, геодезист?
Ха сега де, току виж разбира нещо от това!?
- О, не – любител съм просто и помагам на приятели. Иначе съм поет.
- Поет ли?
- Ами да, защо? – с лекота пропуснах всички други глупости, с които се занимавам обикновено.
- Ммм, че това работа ли е бе?
- Работа е! Пиша книги, продавам ги и... така я карам. – почти си повярвах сам – Понякога изнасям рецитации за осми март или по детските градини...
- Книги със стихотворения?! Стига бе!.. То трябва да си умрял от глад значи! – разсмя се гърлено – Пък като те гледам, добре ми се виждаш, въпреки че си кльощав малко! Само дето ти играе лицето нещо...
- Това е защото съм бруксоман. – ноложих си лицев покой.
- Виж, това е лошо нещо!.. – закима угрижено – И аз не съм идеален – пийвам, дори съм пушил преди, но никога не съм взимал други неща, никога! Страх ме е от такива работи мен... А ти как точно?.. Гълташ ли ги или се бодеш?
- Какво?! – не разбрах в първия момент – О, неее, бруксоман съм – стискам си зъбите, докато правя нещо друго, това означава! Затова ми играят мускулите. Даже не ги стискам, ами си ги потраквам в такт, понеже винаги някаква музика си мисля на ум...
- Е, че то това е нищо бе! Той кой не стиска зъби днес? А не си стиснал, а си казал нещо, дето не трябва! Пък аз си помислих... Пууу, прост човек – махна с ръка усмихнато.
Пробвах да разуча за някой път в моята посока:
- А този път тука пресича ли реката по-нататък? Че трябва и до нея да стигна, че да се върна до довечера...
- Този ли? Неее, не – този стига след 5-6 километра до една голяма поляна и там свършва. Но реката е близо – само трябва да се спуснеш надолу. Ама е стръмо. Дотам ли ще ходиш чак?
- Ами на, като се хванах?..
- Айде лек път тогава!
Простих си някак и тази лъжа. А иначе това трябваше да е Пътят! Идеално пасваше описанието, дори и с картата връзваше се, въпреки, че я бях разжалвал доста вече. Подхванах го експедитивно и доста бързо открих могилите. Оказа се, че не са могили, а по-скоро гробове – бяха около петдесет сантиметра над земята, заоблени, издължени, тревясали, леко изпъкващи между редките тук дървета. Освен това сочеха север – юг. Изброих дванадесет такива. Не ми се вярваше да са тракийски, а и не бях чувал да е имало села преди наоколо. Допуснах, че може да са от исихастко време – що манастири имало е по тези места!.. Каквито и да бяха – никакви белези нямаше, та извърших по един кратък упокоителен ритуал с нещата от раницата си върху тях, а после продължих. Пътят полека и едва забележимо спускаше се и наистина, след пет километра излезе на доста голяма поляна. По многото изгнили кори сред тревите досетих се, че на нея складират отсечените дървета, преди да ги извозят. Поклатих тъжно глава. Самата тя не блестеше с нещо особеоно, но на северния й край имаше доста висок горист хълм – като брадавица на бузата й. Оттук още личеше си, че зад него гората слиза някъде надолу. Това беше! Нямаше как крепостта да не е на хълма!
След кратка почивка се заизкачвах през гъстата гора. Имаше в началото някакъв хилав път, но бързо се отказа да върви нагоре и го зарязах. Провирах се през шубраци, шипки ме дърпаха за ръкавите (а по нахалните ме пипаха и по краката!), любопитни клони ми бъркаха в очите. На едно място дори схрусках една „Мура” (за да ми стане... хубаво!), преборвайки появилата се лека слабост и, най-после, изпълзях на нещо като остатък от стар път, целият в шума. От лявата страна склонът се спускаше стръмно на запад, а от дясно беше тя – Крепостта! Четириметров зид издигаше се по продължение на пътя – отдолу бяха няколкото реда антични квадри, а върху тях ломените средновековни камъни. Благоговейно приближих, отпуснах се на колене и допрях чело да стената. Чудесно усещане!.. Дърветата все още имаха листа и почти нищо не се виждаше от панорамата – цялата крепост беше в гората. Предположих, че това е стената на цитаделата и скоро намерих входа й – широк около метър и двадесет сантиметра. Изкачих се навътре и попаднах на място около три декара, сравнително добре почистено от дребна растителност, с редки дървета и откриващо гледка на североизток, над гористите странджански вълни. Красота! Стоварих багажа и веднага избрах си кътче за бивак в очертанията на основите на някаква немалка сграда, съвсем до църквата. Влязох в останките на последната, обиколих после наоколо и бавно разглеждах руините, докато мислите ми, освободени от всякакъв контрол, рееха се из пространства и времена...
Събрах съчки за огън, а после се спуснах по западния склон – исках да видя дали няма запазени останки и от външната стена. Имаше! Открих ги по средата на склона – огромни парчета споени камъни, килнати настрана или пък прекатурени в гигантски късове надолу между дърветата – като пръснати под масата детски кубчета. Дотолкова се превъзбудих, че трябваше да кажа бавно няколко стихотворения! После слязох съвсем до реката, налях си вода (трябваше да става за пиене!?) и реших да обиколя хълма по брега – заграждаше го в полукръг – като накрая се изкача до цитаделата от изток. Обиколката мина лесно, но не и изкачването – доста стръмен склонът оказа се, но опазих някак водата неразлята.
Обиколил и видял всичко, успокоих се и седнах под едно дърво с червени листа. Медитирах, каквото медитирах, а после изкарах да чета разни книги. Нахвърлях бързи бележки (не поправях картата, разбира се!), след време извърших някои Ритуали, подходящи за такива Места, изпратих дим в четирите посоки и реших да готвя вечеря. Това не беше трудно – начупих хляб, обелих и нарязах няколко зеленчука, и отворих една бутилка с течност. Настаних се удобно под червеното дърво и бавно задъвках, с благодарност. Допуснах грешката да изчакам стъмняването, за да запаля огъня, а когато стъмни се наизскачаха такива звезди, че стига да имах, като нищо щях да сложа слънчеви очила. Заплеснах се по тях, идентифицирах доста от големите, после от по-малките, а някои от другите предположих кои са или ги наименувах сам. Не липсваха и периодични метеорити. Чувал бях преди какъв звук издават, падайки наблизо, затова сега острех уши да чуя шума им в абсолютната тишина – струваше ми се, че дори чувам как трептят звездите.
Малко преди полунощ най-после запалих огъня – по-скоро от уважение сякаш, отколкото от нужда – отдавна бях приключил с всякакви дейности. Какъв шум вдигна само! То не беше пращете, пукане и съсък – сигурно се чуваше оттатък реката. За момент спомних си за овидиевия змей – дори се озърнах за всеки случай. Тихо беше все още в гората, само отделни далечни жълъди изтрополяваха внезапно, а огнените езици рисуваха мимолетни картини върху стъблата на дърветата – създаваха илюзията, че дънерите движат се в тъмното наоколо...
Щом огънят изгасна, реших, че е време вече да си лягам. Изчистих се, развих си чувала и се настаних в него по гръб. Над главата си, на фона на звездното небе, виждах рехавия силует на червеното дърво. Дълго гледах така, а накрая затворих очи... Превъзбуден от приключения, от легенди за Бастет, тракийски гробници, исихастки манастири, древни стихове, мистични ритуали, останки на крепости и пр., бягаше ми сънят. Освен това въображението ми препускаше отвъд границите на осезаемото – почти чувах как дриядите излизат и се събират по малките поляни, как редки и потайни животни се плъзгат между дърветата, как духове витаят над реката, а леки черни криле просвистяват в звездното небе... Как ли не се въртях, но не, не заспивах. Дори напротив – разсънвах се още повече! Тананикайки си средновековни напеви, с напълно ясно съзнание взех решение да си пусна малко кръв. Стори ми се подходяща символиката за такова място. А и тогава не видях нищо притеснително в такава идея (сега виждам малко) – от изпитата течност сигурно. С помощта на шилото от (синьото) швейцарско ножче извърших действието елегантно – усетих резултата по топлината върху кожата. Внуших си след малко, че се успокоявам най-после и овързах ръка с една относително чиста кърпичка. Излегнах се доволно и вече задрямвах, когато се сетих нещо – зверовете щяха да надушат кръвта!!! Кой знае какви злокобни същества убежище намерили са из тези диви планини и само чакат някой добронамерен наивник да им сервира прясна кръв (нула +)!.. Вааааа! Ами сега?! Вече ми се спеше, но като си представих как някой свиреп еднорог (от месоядните!) лочи кръв току до главата ми – веднага скочих и взех (с ножчето) да копая по пода на къщата. Прилична дупчица получи се, в която наринах кървавата шума и пръст, а после я зарових и затъпках даже. Легнах отново и си представих как това кърваво приношение ще затрогне Духовете и те ще ми изпратят видение, пророчески сън или нещо подобно. Даже се усмихнах. (Наложи се още веднъж да стана после, понеже се сетих, че не съм проверил дали главата ми сочи точно на север! Проверих – на север-северозапад беше! Изместих се малко, колкото тялото ми да не пресича силовите линии на земното магнитно поле, и най-накрая заспах.)
И наистина имаше сън! Странен общо взето, но пък ясен и отчетлив – почти нищо не виждах – само някаква тясна улица и номер над една врата, но пък чувах глас – тих и нежен – който ми говореше в стихове, напяваше сякаш, досущ като древен оракул:

Погледни и към мен – аз ти махам отгоре,
през ръба се протягат зелени ръце.
На кълбо се навива дебелият корен –
Есента ме докосва с червено перце.

Като семка донесен, в Европа поникнах
и в съндъка ми топлата пръст ме люля,
на капризите странни на Севера свиквах,
но копнеех за Африка с топли поля.

Русокоси деца край листата ми бдяха
и вода ми доливаха меки жени.
На балкона издаден, под стръмната стряха,
многократно сезонът над мен се смени.

И израстнах дърво, и опирам в тавана,
по листата ми твърди полепнал е прах.
Рутината отдавна държи ме в капана,
виждах люлка, ковчег, но не знаех за тях.

Преминавах с годините в тъжно наследство,
за водата си чаках случайни ръце.
Остаря пред очите ми крехкото детство
И смъртта ме подрънква в пробито сърце.

И изсъхвам по малко, не раждам лимони,
през стъклата немити обича ме прах,
и унасям в се в спомени, вятър ме гони
в долините край Нил, и проплаквам за тях.

Как мечтая си моята смърт да е южна
и сахарският пясък да пее над мен!
Доближи се, ела до сърцето ми тъжно,
отведи ме оттук за последния ден!

Ти си глупав човек, но отвътре си топъл.
Нещо меко в гърдите ти сякаш тупти.
И те трогва лимонено бледият вопъл,
и гората отгоре за мен ти шепти.

Събуди се! Ела! На балкона те чакам.
Отведи ме отттук, изведи ме навън!
Завърни ме на юг – за небето му плаках,
за водата на Нил се тарзаех на сън!..

Събудих се доста рано – още беше студено – и не посмях да изляза навън повече от половин час. Приятно беше да се гуша на топло в чувала, като плъх в стари вестници през зимата, и да воайорствам бавно разсъбличащите се дървета. В един момент все пак огладнях и трябдаше да изпълзя. Потичах на голо из гората, ревейки сутрешни приветствия към Вселената, а после сготвих вкусна закуска и сварих кафе. Помотах се из руините отново, но сякаш нямаха снощния чар. Не открих и капка кръв по земята и ако не беше превръзката на ръката ми, щях да си помисля, че съм сънувал. Тогава се сетих за Лимона. Отначало се засмях на глупостите си – бях очаквал едва ли не самият Хадес или пък Персефона да ми се явят и да ми кажат кой знае колко важни неща, но постепенно чувставата на дървото ме обзеха почти изцяло – през целия обратен път мислех за него.

След около два месеца се придвижвах сутринта по тясна централна улица в един град, който на времето имал е седем хълма, но от добро сърце решили да махнат единия местните, понеже от общината в Рим ги помолили – неудобно било два града да имат по седем хълма, бъркали се хората. И поннеже римските хълмове по-големи били, по-тромави, а тукашните - по-малки и бързи, решили да изберат най-малкия от тях и да го разформироват. Но все пак, за да останат близо до хората и след това вибрациите му – направили го на павета, с които покрили някои от улиците си (и до днес са си там паветата). Така Рим останал със седем хълма, а нашият град с шест. И с павета. Та през него се движех и гледах старите кооперации от апогея на сталинизма. Правех това от доста време и бях податлив вече на отчаяние, когато на номер 49 го видях! Там беше, знаех си аз, на втория етаж, на терасата – клоните му наистина ми махаха с вятъра. Огледах се дискретно, като пред публичен дом, а после влязох във входа и се качих на етажа. Отворих вратата и излязох на балкона – хубав стар Лимон с прашни листа. Ръцете ми се изпотиха от вълнение. Представих се и с подходящи кратки фрази топях ледовете помежду ни („Кой живее в теб – питах – кой живее?”). Знаех и без това какво иска, та не ми трябваха много думи от него – стигаха ми и отделните срички. Постояхме унесени така, докато в един момент видях старица, надничаща от една врата на втория етаж – гледаше ме сякаш не бях от нейния биологичен вид. Бързо схванах, че вероятно ще извика я полиция, я бърза помощ, махнах й радостно и се изнизах надолу.
Смел и бърз план породи се в темпоралния дял на мозъка ми (в ляво). Намерих един закътан интернет клуб, където ходех понякога, когато наминавах насам (разпоредителката беше незабравима! А оттам и непредставима.), седнах удобно, огледах се за познати, но нямаше (и без това беше малка вероятността). Сложих слушалки на главата си и включих една програма, позволяваща човек да си говори през компютъра, сякаш по телефона, с когото иска по света, че и да го вижда даже. Чудни неща бяха измислили хората! Скоро ме бяха светнали за тази работа приятели. Та включих и щракнах на името на един колега-състудент, египтянин от Кайро – Ребхи Джабарин. В лице приличаше на нещо средно между Ясер Арафат и Саддам Хусейн (Бог да ги прости!), но беше много добро момче – винаги се разбирахме докрай, дори по религиозни въпроси. Набрах го и след малко той се включи – видях камилската му физиономия на екрана (моментално се отдръпнах по-далече от широкоъгълната камера!):
- Сабахлянхаир, брат`чед! К`во праиш беее? Как сети се за бедния си мюслюмански брат?
- Жив ли си бе, алкайдски резидент? – огледах се през рамо – Узряха ли фурмите вече? Хареса ли си камила за жена? Отвикна ли да носиш долни гащи с онези намотани чаршафи?..
- Чакай бяяя! Как говориш само, като да не спираш! Кажи ти какво сторваш там! Слушаш ли се? Работа намерила ли се е достатъчно?
- Остави работата, за друго звъня. – почесах си дръгливата брада.
- Казвай направо веднага! Върша ти го още от вчера.
- Виж сега... Става въпрос за една... пратка. Трябва да я получиш и да я доставиш на адрес, става ли?
- Ммм, това ли бе, майна? Шеговит си сякаш!? – показа някакви бели зъби.
- Не съм. Уговаряме се за деня и часа, пращам ти стоката, а ти я доставяш, става ли? И съм ти благодарен.
- Като нищо да е това! Знам, че сама Благодарност си! Друго няма ли? (Само да не е нещо встрани и отвъд Закон?!)
- Не, само това.
Бях проверил преди това в мрежата възможностите за превоз и избрахме ден и час.
- А адрес, брат`чед?
- Край Нил, на брега.
- Че то това повече от хиляди километри бе – точно казвай!
- Където и да е! Край водата, на влажно.
Понечи да пита още, но като ми погледа сериозната физиономия известно време, кимна и вдигна палец.
- А кога ще се гледаме живи бе, човече?
- Догодина, им`шалах! – махнах примирително.
Сбогувахме се надълго, а после излязох и зачаках нощта. След като най-после тя се появи (със закъснение, разбира се!), приближих се като сянка от отминала епоха до номер 49, проникнах вътре като вируса на СПИН в левкоцит и след миг бях на втория етаж. Някой беше заключил вратата на терасата! Седемнадесет хиляди и петстотин боливийски дяволи!!! Извадих ножчето и с нещо като тъпа кука, дето винаги чудел съм се за какво служи, бръкнах в ключалката. Рових известно време и отключих! Казах веднъж Ave Maria, бавно, а после награбих Лимона и го затътрих навън. С риск за гръбначен инцидент го повдигнах и опипом заслизах надолу в тъмното. Сложих го до другите растения пред входа, да прилича на засаден там, а после звъннах на тукашните Съюзници (Бог да ги поживи!) – след малко дойдоха с малко пикапче. Натоварихме лимона отзад, аз седнах до него и обгърнах сандъка му с ръце, за да не падне. Огледах се за последно – тихо беше. Подкараха онези и се наложи да легнна за стабилност – над главата си виждах профучаващи нощни лампи и учудени дървета. Карахме така до Краен квартал, където спряхме за малко. Прехвърлихме Лимона в закрит камион и аз, заедно с един заклет мълчалив шофьор с плашещ вид, поех към друг град, с голямо летище. Призори на паркинга го опаковахме в тънък найлон, сбогувахме се набързо с обещания да се види скоро (какво ли не казва човек в такъв момент!?), а после го предадохме на багаж. Таксуваха го сериозно, но какво са парите, дадени за приятели? През прозорците видях как бе качен в самолета. Постояхме още малко и се прибрахме отново в града край хълмовете.
След няколко дни разбрах, че вече е настанен край реката – пратиха ми дори снимка, която още пазя – щастлив ми се струваше. Чувставх се, сякаш съм напраавил кой знае какво - като да съм спасил света от марсианци или нещо подобно. Догодина може и да намина на юг, им`шалах, но не знам дали ще стигна пак до крепоста. А и дори да ида, кой знае дали бих си пуснал отново успокоителна кръв за пророчески сън?! Може би някоя таблетка също би подействала?