автор: HariMarSui

- Ох, тежат ми годините, тежат ми- заоплаква се един ден старият коларски път. -Какъв бях на младини. Препускаха по мен конници, карети с изискани дами и господа, но после движението замря. Започнаха да скърцат по мен само тежки волски каруци, малки каручки с впрегнати магарета.
Разбиха ме колелата и копитата и сега, ако завали дъжд, ставам почти непроходим. Но... Нося историята с мен. Да. Историята. Защото по откритите в мен предмети, човекът ще гради история.
- Че какво е останало толкова ценно в тебе? - запита една пътечка, която лъкатушеше нагоре, надолу по склона край пътя и го слушаше внимателно.
- Е, не е кой знае, какво. Я подкова или пирон, част от каруца или, абе, какво да ти изреждам? Всичко това е непонятно за тебе.
- Защото съм малка, невздрачна и глупава, нали? - каза обидено пътечката и замълча.
- Е, не се сърди. Аз съм стар и ще ти кажа думите на един голям български писател- ,, Пътека ли е, води на някъде. " Запомни го.
- Слушах ви и да знаете какви чувства ме вълнуват сега. Аз бях много зает със себе си и като ви изслушах вече съм спокоен- обади се големият асфалтиран път. -Спокоен съм, че и аз нося история в себе си. Нищо, че сега шумът от летящите коли, свистенето на гумите им и клаксоните, които не спират и денем и нощем, ме изморяват.
Пътечката пак била любопитна и попита:
- Ти пък, каква история носиш? В такава риза са те сковали, даже сигурно не дишаш?
- Миличка, ако отчупят парченце от мен, хората след век ще знаят от какво са ме направили. Може би тогава пътищата ще са като писти, но човек винаги ще се интересува от историята.
- Е, благодаря на всички. До сега слушах, слушах и реших, че и аз съм живял достойно. - каза павираният път- И аз изчезвам постепенно, но знам, че паветата ми тежат на мястото си и че и те носят в себе си част от историята. Нали? Да вървим напред и да оставим всичко в ръцете на човека. А...историята се записва и на най- малкото камъче. Ние, ние сме пътища.