автор: Iren_Davidoff

Живеех си в моя перфектен свят, шастлива и красива, богата и разглезена, и никак не подозирах, че скоро той ще се разклати из основи, а империята ми ще се пропука по шевовете. Тогава, тази сутрин, аз още нищо не предполагах! Моят знаменателен сън щеше да се окаже част от живота ми и щеше да ме накара да се замисля за отношението ми към света и хората, щях много да се променя и да дам всичко от себе си, за да науча своя кармичен урок.


Излязох от спалнята си, медитирах, тренирах малко и започнах деня си. Реших да не мисля за „французина”. Уреждах си срещи по телефона - очакваха ме за една инспекция на стара сграда в много далечен квартал.
По обяд телефонът ми звънна. Беше новият ми познат.
- Здравей! Обажда се Александър Ганчев! Аз съм в хотел „Радисън” в Даунтаун и още не съм чел своето изказване, искаш ли да дойдеш, за да го чуеш?
Аз помълчах малко, не знаех какво точно да кажа:
- Не знам дали ще мога, заета съм, имам работи да върша...!
- Ако можеш...ела!
Нещо ме дърпаше - беше онова, което нямаше как да си го обясня. И макар тръпката от предната вечер да бе преминала и снощното силно желание за сборичкване в леглото да беше утихнало, аз станах и отидох.
Паркирах колата в гаража под хотела и влязох в залата. Беше пълно с мои познати. Те ме задърпаха веднага, искаха да си говорим, да пием кафе, да обядваме заедно. Алекс се суетеше насам-натам в старо, изтъркано зелено сако, в синя демодирана вратовръзка и измачкана риза! Вратът му беше обрасъл с коса. Не беше подстриган. Мъжка немарливост и нехайност. Изглеждаше ми много висок и прекалено слаб. Имаше нещо щъркелово в походката му. Снощният магнетизъм се беше стопил. Въпреки това ме дразнеше по особен начин. Дойде до мен, докосна ме, смееше се. Защо винаги се смееше като шут? Пипна ме с ръка, от което аз много се ядосах - как си позволяваше да ме пипа! Нарушаването на личното ми пространство е нарушаване на териториалното ми право!
Той умираше от смях, хареса му, че се разсърдих. Влязохме заедно в конферентната зала. Предложи ми да седна на стола до него, но аз не пожелах. Усещах, че с мен ставаше нещо, което не можех да контролирам в този момент и затова се дръпнах рязко от него и седнах до един мой познат, който беше български професор и който определено много ме харесваше. Професорът се зарадва, че му обърнах внимание. Същият този човек изведнъж, ей така, даже не разбрах защо се провикна високо в залата: „Дами и господа, дами и господа, ... знаете ли коя е дамата , която седи до мен? Това е най-богатата българка в Америка! Тя има едно страхотно имение. Бил съм там!” Професорът изтърси това толкова неочаквано, че нито аз, нито някой друг успя да реагира на думите му. Хората от залата го погледнаха с невиждащ поглед. Не можаха дори да смелят това, което каза. Бях изненадана и силно се разсмях:
- О-о , глупости, но...това е шега, това е joke, шега е, дами и господа! - Заливах се от смях. Не знам дали ми стана приятно или не.Мисля си, че ми беше само смешно. Те всички се подмазваха и флиртуваха с мен и ми правеха комплименти заради парите ми! Може би понякога и не само заради парите ми... Но как можех да бъда сигурна?
Алекс се обърна, бе седнал на първия ред до кльощава дългокоса госпожица. Въртеше се уж нервно и леко я докосваше без да иска, а тя миличката, малка и грозновата българска журналистка, наивно и невинно, почти изморено, се облягаше на рамото му. Нашият герой се усмихна, защото това, което чу, явно много му хареса и одобрителен хитър пламък блесна в присвитите му синкави очи!
След второто изказване му дадоха думата; той излезе на трибуната и зачете. Нещо стана изведнъж. Виждах устата му, виждах красивите му ръце, гледах в сините му очи, а не чувах гласа му. Почти нищо не разбирах от това, което говореше и само една-единствена мисъл ме пронизваше - ако и в леглото е толкова импулсивен, ако и там е толкова привлекателен и напорист? Ако така прави любов, както говори? Тогава си струваше да се опита?!? Нали?
Когато свърши речта си, той слезе от трибуната и любимите му фенки веднага се разкудкудякаха около него. Той се усмихваше победоносно с онази приказна усмивка на Вансан Касел, на която знаем, че и Моника Белучи не можа да удържи. Е, а защо пък аз да съм по-силна от нея?
- Познавате ли града? Искате ли да Ви го покажа? - попитах го с онази женска лукавост, с която ние жените умеем да боравим.
Разбира се, аз знаех, че той знае, че аз се предавам, и въпреки това той се остави да го водя с абсолютната увереност на Кралят Слънце, свикнал да хвърля милостиво трохи по всичките там женки на опашката, които чакаха, плачеха и копнееха за неговото внимание!
Какво пък толкова, нали го исках! Забавлението започваше - тръпката бе силна, краката ми се подкосяваха от възбуда, мисълта за новата авантюра, която щях да изживея, ме влудяваше!
Слязохме по коридорите, после по асансьорите, влязохме в гаража, където дoкараха колата ми. Седнахме, сложих GPS и потеглихме. Показвах му града. Говорехме. Разбира се, че имахме за какво да говорим, всички българи живеещи извън България са толкова близки, имигрантският им живот е пълен с много общи теми и ситуации! Професия „имигрант” - само ние имигрантите знаем какво значи това!
Все пак не беше ли странно? Аз живеех в Ню Йорк, той живееше в Париж, но отношението ни към България и българите беше едно и също!
- Трябва да се прибера, за да се изкъпя и да си сменя дрехите. Нали довечера съм спонсор. Искам да изглеждам добре. - казах му, след като цял час бяхме обикаляли из града.
- Може ли да се къпем заедно? - гледаше ме присмехулно.
- Моля! Та аз едва те познавам. Как така? - толкова му се ядосах, а той простакът продължи:
- Ами, защо да губим ценно време! Можеш да опиташ! Ще ти хареса!
Направих се, че не чух и престанах да му обръщам внимание!
Тия мъже! Разбира се, че бяхме възрасни хора, разбира се, че знаехме къде отиваме, защо отиваме, какво щяхме да правим, но така да го кажеш, без да вложиш поне малко деликатност и без никаква класа...!
Пристигнахме и пихме по едно питие.Може би текила. Наблюдавах го втренчено, питах се откъде го познавам, кога сме били заедно и къде... Нещо смътно се прокрадваше в главата ми, като че ли от снощното вино и плах, много далечен спомен се мъчеше да се сдобие с форма.


Из дневника на Ал:

„Влязох и седнах до прозореца, откъдето се виждаше езеро и борова гора - бяхме в някакво типично американско предградие. Ирен седна срещу мен и внимателно ме разглеждаше. Взех ръката й, но тя с нищо не показа, че й е неприятно. Задържах ръката й под устните си, гледах я и макар че времето течеше, аз все още целувах тази ръка с невероятен вкус, с невероятна форма, с невероятни нокти.
- Най-великият. Ти си най-великият любовник на света, нали? - отрони бавно тя. Почувствах деликатността на ситуацията и пуснах ръката й.
- Не, не е така.
- А също най-големият лъжец!- избухна тя в смях.
Заради неудобството от погледа й поисках да ми налее нещо. Тя стана и извади една бутилка. Наля ми и каза, че отива да се къпе. „Да дойда с теб?” Тя ме погледна с оня поглед, от който веднага ти премалява под лъжичката и рязко отвори вратата към спалнята си. Вървеше напред, аз я последвах. Запали лампите. Вървях зад гърба й и неволно се възхищавах на едрината на формите й. На ръст бе висока, с широки рамене и тънък кръст, пристегнат с колан. Под тънкия кръст изпъкваше задник, който изискваше специални грижи поради необичайните си размери. Твърд, изпъкнал задник, който се поклащаше примамливо в ритъма на ситните й крачки. Задник, от който не успявах да откъсна очи. Помислих си, че бих хвърлил време и усилия, за да го изуча. Бих написал серенади, бих й посветил книгите си. Пищността на формите поразяваше сетивата и създаваше илюзия за божественост. Може би именно такива жени бяха накарали мъжете да повярват в женските божества. Тя очевидно почувства къде е забит погледът ми, защото се обърна ядосано и отсече: „Защо гледаш така?” Опря ръка в стената, за да ми препречи пътя: „Къпем се поотделно, нали така?!”
Подобни предизвикателства ми действат като две супени лъжици афродизиак. Една жена като започне да ми говори така и веднага ми иде да я тръшна в леглото.
Исках да й кажа: „ Да се разберем, мадам, такива команди въобще не са ми по вкуса, но казах просто: „ Харесваш ми! Искам те! Имаш тяло на богиня, а задникът ти е цяла поема.”
- Така казваш на всички жени, нали? - в гласа й прозуча ненавист, някаква внезапна ярост я обземаше и тази ярост започна да прониква в мен. Красивите й зелени очи изпускаха пламъци. Гърдите й се повдигаха и спускаха на една педя под носа ми, а помежду им се виждаше онази цепка. Започнах да се смея, какво можех да й кажа?
- Нищо не разбираш от жени - каза тя с такъв тон, че ми се подкосиха краката. Вдишвах парфюма й. Уханието си пасваше с нейния свят.
Уханието на красивото й женско тяло се добавяше към мириса на свещите в банята, смесваше се с аромата на непознати соли и сапуни. Това страшно ме възбуди. Прехванах я през кръста и тя не реагира. Стоеше неподвижна като статуя, а задникът й изгаряше ръката ми като фурна. Бавно свалих единия ръкав на блузата й и красивата бяла ръка се оголи пред лицето ми. Тази същата, с която провокативно ми препречваше пътя. Аз започнах да я целувам от китката към рамото с целувките на познавач. Както скулпторът с длетото дяла мрамора, за да извая в него статуята на богиня, така и аз целувах и ваях с устни женската плът, за да я направя божествена. Имах чувството, че никога няма да се наситя на вкуса на тази ръка, на допира на прозрачната бяла кожа. Тя ми призна полугласно, че не може така бързо да премине към интимност, че иска време, че иска да бъде с мен, но не така...че й се е случило нещо като млада. Но това въобще не ме впечатли. Всички повече или по-малко сме били изнасилвани. Продължих стремглаво към гърдите й, зарових устни в цепката помежду им, за да се напия с влагата им. Тя изведнъж ме спря с две ръце.
- Добре, съгласна съм, но ме пусни. Няма смисъл. Не съм се целувала от години. Възбуждаш ме! Престани! Стига...казвам ти! Спри веднага!
Тя ме отблъсна с всички сили и това ме отрезви. Притежаваше неподозирана сила за жена.
- Ако го направим сега, довечера на коктейла онези кучки, журналистките, веднага ще подушат...
После ме бутна и продължи по-меко: „Нека да бъде тази нощ, но не сега...Разбери, трябва да се къпя, времето напредна” - тя погледна часовника си.
- Гладен съм – казах,– от снощи не съм слагал нищо в устата си.
- В този апартамент няма нищо за ядене. Аз не се храня у дома, винаги ям навън. Ще трябвя да потърпиш. Няма да умреш от глад.”


Оставих го в хола, отидох в спалнята, съблякох се и влязох във ваната, а той дойде и най-нахално дръпна завесата. Извиках по него, напръсках го с вода и го изгоних! Той влезе отново във ваната, а после с мене в леглото. Аз не се съпротивлявах, а го захапах силно, за да си отмъстя, че бях чакала толкова години. Къде беше ходил досега? Какво беше правил с другите кучки? Защо не бе дошъл по-рано в живота ми? Дерях кожата на гърба му, драсках го по бедрата, а той не реагираше, изчакваше ме търпеливо и всичко беше като в странен танц - див и наш. Нямахме навици, а се чувствахме като че ли бяхме правили любов през всичките отминали години! Той ме плясна силно по бедрото:
-Движи се!
-Какво? - изстенах аз и веднага се почувствах подвластна на неговата зависимост и започнах да правя всичко, за да му угодя, за да мога да се слея с него и да успея да танцувам в неговия странен ритъм!
„Направена си за мен!”- отрони се от него.


Из дневника на Ал:

„Когато правиш любов с Ирен, имаш чувството, че си на испанската корида и участваш в боя с бикове, където браниш живота си като истински матадор, а в мига, в който настъпи „експлозията”, ти се отлепяш бавно от тялото си в дивен полет, понесен от ангели на ангелски крила.”