автор: lisiza

Той затвори телефона с тревожното усещане, че всичко е свършило. Какво да й каже, че ще се жени? Нямаше сили дори да й признае, че има друга връзка. А сега Таня го притискаше в нейният си стил. Вечно бързаща, вечно даваща нареждания. Направи това, направи и онова. Дори не се спираше да му чуе мнението.
Какво му остава. Стоеше си в къщи по цял ден. Работата му беше самотна - онлайн продажби. Не познаваше хората, с които работеше, рядко излизаше навън. Само да си купи бира или нещо по-твърдо, ако имаше пари.
Така се бе случило, не му се учеше повече. Стигна с „Финансите” до трети курс. Презаписваше с противните математики. Веднъж седна сериозно и се замисли. Цял живот работа в банка, с костюм и вратовръзка. Да, майка му ще е доволна, баща му, брат му и сестра му. Но той дали ще е щастлив с това положение? Щастлив е и сега. Може да си остане в къщи, без никого над главата си, с вечното „Строй се, преброй си”, както се оплакваше сестра му, шеф в голяма фирма с няколко представителства в чужбина. Тя имаше безкрайни отчети. На по-малкият шеф, на по-големият и т.н. Това не е за него. Беше артист по душа, но нямаше характер.
Някак и в училище нямаше определени цели, след спорта, малко тренираше атлетика, му беше останала страст към работата, като започне, да не спира преди да я довърши. И с това щеше да е добър в която и да е работа. Но самоук, компютрите не бяха цялата му страст, но можеше да си е в къщи. Не беше особено натоварено, а и обичаше дните, в които Таня бързаше за работа в малкият й бутик. Можеше да почете книга, която грижливо бе издирил на „Славейков” или взета от приятел, винаги с неприкритото учудване, защо тази книга? Да, тази книга му се чете, не някоя друга, прехвалена. Имаше собствено отношение към хубавата книга.
Беше сериозен читател. Обичаше философите, романтиците, мистиката...Понякога се хващаше, че не работи със стоките, нито с досадните им подгрупи и вкарването на различните там директории и раздели.
В този ден сутринта не започна добре. Таня оставаше при него, когато й трябваха пари или секс. Той не изкарваше достатъчно, но й помагаше с контактите си в нета. Тя имаше престижен бутик, с много добри автори, с реклама в чужбина и естествено хонорарите й растяха. Разбира се, заделяше нещо и за него. Колкото да има за ток, вода и телефон. А, телефона му беше подарък. Пак от нея с всички екстри. Не знаеше за какво са му тези екстри. Искаше само телефон. Компютърът му беше достатъчен. С него можеше да прави всичко. Беше се оборудвал с цялата техника, от която имаше нужда. „Моят космически пулт...”, шегуваше се сам на себе си. И много се страхуваше. Да не остане сам. Не беше сам. Таня беше до него. Щяха да се оженят. Но откъде тази горчилка, с която затвори телефона и му стегна гърлото. Защо?
А отсреща Лина търпеливо чакаше да й каже, защо няма да се виждат повече. Не знаеше и нямаше как да знае защо не я иска. Вчера й каза: ”Обичам те!”, а в големите му тъмни очи видя цялата мъка на любовта му. В какво беше сгрешила, защо това отношение, така рязко? Вчера. Вчера беше дошъл да я види в работата й. Не обичаше офиси, нито да ходи по чужди работи. Искаше да я види. За последно. Не можеше да е с нея. След два дена заминаваше в Белоградчик
Щяха да се оженят с Таня. Не разбра, защо трябваше да ходят там, можеха да подпишат и в София. Но тя имаше близка приятелка в града. Беше от едно село наблизо. И правеше всичко, с контактите на роднини и приятели. И този път. Дори не го уведоми, че е продала просторното си жилище в Младост. Преместваше се с малкото мебели при него и двете си дъщерички от предишния брак. Щяха да делят две стаи и кухня. За него нямаше много място. Компютърът заемаше половин стая с цялото си оборудване и огромното триетажно бюро, поръчано от майстор мебелист. Искаше да е красиво, от масивно дърво и удобно, разбира се. За факса, за принтера, за още една копирна –машина и другите по-малки техники.
Кога щеше да му каже, че е продала апартамента си? А сега Таня се местеше при него и за два дена подреди живота си. А той, той имаше сигурната й заплата, уютния и подреден дом. Тя без да се замисли след месец изхвърли оттам, всичко което не й трябваше. Дори книгите, събирани грижливо през годините. Той изчакваше вечерта и под нейното прикритие се прокрадваше към кофите за боклук. Не го попита. И за бюрото му. Заемаше много място. Да слезе в мазето! Там ще работи. И без това друго не прави. Може и в по-малко помещение.
За щастие мазето бе сухо, с висок таван и малко прозорче. Достатъчно за неговата самотност. Почисти, ремонтира го и се настани там с цялата си техника и чувството, че това ще е неговият дом занапред. Постави си походно легло. Скоро започна да му омръзват непрекъснатите й забележки. Таня бе с две три години по-голяма от него. Да имаше деца и се държеше с него като с дете. Дори не проявяваше необходимото уважение към него пред децата. Те явно бяха свикнали с безбройните приятели на майка си. Не му обръщаха внимание. Не носеше пари в къщата, не бе жизнен фактор. Дори забравиха, че апартамента е негов.
Но това се случи по-късно. Много скоро след като подписаха. Само два месеца. А Лина все повече му липсваше. С детските си сини очи, с непокорните тъмни къдрици и леко чипото си носле, върху което през лятото се появяваха малки лунички. Тя старателно ги криеше с някакъв фон дьо тен, а той закачливо й казваше, че слънцето я обича. Казваше й: „Ти си моето слънчице”. А тя се усмихваше и лицето й грееше с цялата си любов към него. А той се разкъсваше и не знаеше, защо не трябва да се виждат повече. Обичаше Лина. С Таня бе свикнал. Не му дадоха време да избере. Таня една вечер дойде с двете деца, под някакъв предлог и остана при него.
През следващите две години, само помнеше сутрините, в които старателно избягваше Таня и слизаше в мазето си. В своето място, необезпокояван от никого. Затвори се в своя свят. Дори не можеше да си позволи да мечтае за Лина. Да, понякога четеше нещо за нея, в програмата на някоя галерия. Тя изработваше кукли. Направи няколко изложби, излезе в чужбина. И през цялото време си мислеше за нея, за някой друг застанал до нея, радващ се на луничките над сбърченото носле и на сините й очи. Някой друг отмяташе тъмните й къдрици и потъваше в погледа й. Защо избра сигурното? Защо? За кого направи своя избор? За себе си? Не беше щастлив. Щеше ли да бъде щастлив и с Лина? Може би. С тази мисъл заспиваше, за да не мисли за нея и любовта си.
В една сутрин след още две години, той със закъснение забеляза, че Таня не бе тръгнала на работа както обикновено, а му направи кафе, от любимото с пръчка канела. С малко захар и сметана. Може би не бяха платили тока навреме, или й трябваха пари, които с труд изкарваше и може би трябваше да вземе отнякъде. От приятел, от роднините. Ще намери начин. Но тя му се усмихна и каза, че иска само да поговорят. Не бяха говорили отдавна. Като двама, живеещи заедно, като двете части на цялото, като семейство. Тя го погледна в очите и каза, че си е намерила по-богат мъж, да живеели са добре с него, но ще се премести при другия. Ще си останат приятели и ако желае нещо или има нужда от нещо, ще му помогне. Тя да му помогне! Дори не се сдържа и нямаше сили да се изсмее. Да върви по дяволите! Само да го остави намира.
Само след два дена от нея и децата й нямаше и следа. В празното жилище ухаеше на самота и той се почувства отново изгубен и нещастен. Не се премести в апартамента си, а остана в мазето. Нямаше сили да гледа празните помещения. Нямаше сили да започва отначало. Докато...
Докато един ден не срещна Лина в една градинка. Какво правеше там тя, далеч от жилището си? Но, смъмри се, може да се е омъжила, да живее наблизо. А и той излизаше толкова рядко. Тя си беше същата. С немирните къдрици и очите й...очите й. Те бяха замечтани и тъжни. Нямаше радост в погледа й. Докато не забеляза, че не е сама. С малко момченце, което ловеше с листа нещо из въздуха. Тя го подхващаше и караше отново да лови. Какво, само те си знаеха. Това беше тяхната игра. В този момент слънцето сякаш отново изгря. Виждаше я. Тя не го видя. Не я последва. Не се обади. Гледаше ги отдалеч и започна да живее за тази разходка.
А един ден, детето доближи до него и изпусна листата си. Беше се препънало в някакво клонче. Вдигна го и погледне в очите му –големи, и сини и с малки лунички на нослето. „Моето слънчице...”, си спомни той. Но детето бе чуждо. Не посмя да ги притесни повече. Престана да ходи в тази градинка. Затвори се в мазето. Не се интересуваше дали е нощ или ден.
А малкото момченце, беше харесало големият и тъжен мъж. Питаше майка си. „Мамо, а дали той не беше моят тати. Кога ще се върне...?”. „Защо мислиш, че е твоят тати?”. „Имаше силни ръце...Ще го питам дали няма компютър, нали така ми казваше, тати работи с къмпютър...” Лина му се усмихна. Всички работеха с компютри. Не трябваше да му казва, че работи на космическа станция, излъга го, измисляйки му приказка за сън...А детето й повярва. „ Не, тати няма да се върне!”. „Защо?”. „Защото сега ти си моето слънчице...”