автор: apostolicia

Зная, че много те огорчих с моята обич изчанчена. Някак стои като уравнение с три неизвестни под радикала и със сгрешен отговор от печатаря.
Сложно е, а така обичам простичките неща, първичните. Не зая защо, всичко държа да усложнявам... Не че държа, просто така се получава. Сега ще си ида, почини си от мен. Няколко дни, докато падне снега и навън се оголят раните. Ще сваля картините си от стените ти – белите, малко личи – извинявай! Така е с бялото – всяка следа от надежда личи и е трудно да не я забелязваш, но ти ще се справиш. После ще сгъна прилежно трите жилетки, които изплетох, докато с теб си греехме вЕчерите – станаха твърде големи за мен, но ме мъчи носталгия, затуй ще ги взема. Ще събера и листата от есен, които разхвърлях по пода, двете кутии със спомени от недогорелите свещи, четири ярки пера от избягали птици, пет непресукани облака, изумрудна ливада и няколко ореха за под възглавница, да заспя и сънувам какво ще се случи тук, когато мене ме няма. Днес си отивам, почини си от мен хубаво. Втори път няма да мога да си отида, защото повече няма да идвам. Затова тази вечер празнувай. Втори път няма да има.