автор: cherneff

Запя нощната си песен в натежелите от мрак клони славеят, совата посипа праха на сънищата от сивите си криле, изплетоха прилепи тънката паежина на слепите пътища на сърцата и тогава от бездната на времето дочух гласа на Разказвача на приказки. Разказвача на приказки с коси по-бели от забравата и глас като шепота на подземен извор.
ЛЕГЕНДА ЗА ЗВЯРА


Нека ви разкажа за Звяра от непристъпните черни гори. Ужасният Звяр от сърцето на нощта. Звяра, от който от незапомнени времена се боят предците ни. Който ни следи от недокоснатите кътчета на сърцата. От паметта на времето. Звярът с кожа по-бяла от сняг и нежна като листец на горска теменуга. Звярът със златни, дълги като водите на извора коси, разресвани от вейките на гората.Нека ви разкажа и за времето, когато пеперуди отнасяха въздишките на влюбените девойки до сърцата на техните възлюблени, черните пера на гарвана предвещаваха злочестия път и хората чуваха гласа на гората.
Венци изплитаха слънчевите лъчи в косите на Звяра в онези дни, а трон му бяха кристалните води на водопада. Негова майка бе Царицата на деня, владетелката на утринната роса и новия живот, царицата с одежди от листа, а баща му бе нейната сянка-Царят на мрака. Царят на мрака, на чийто скиптър, скрила очи в ципестите си криле, дебнеше Смъртта. Царят на мрака, чието сърце тупти дълбоко в корените. Пазителят на тайната, скрила нероденото дете в топлата утроба на майката.
Всяка пролет, когато дърветата окичваха клоните си с бели цветове, а птичките свиваха гнездата си, самотното сърце на Звяра закопняваше за капка топлина и по вековен закон хората му пращаха една от дъщерите си-девойката, която бе издържала всички изпитания и бе достойна да бъде негова невеста. Окичваха косите ú с белите цветя на девството те, обагряха устните ú с червено багрило-цвета на кръвта и изгрева, и се прощаваха с нея.
Там в уханните сенки на бръшляна я чакаха белите му пръсти и очите ú потъваха в неговите. Там под лъчите на утрото сърцата им се сливаха, а телата им се сплитаха в чудни плетеници с водите на водопада. Ставаше Звярът нейна сянка и гората отваряше сърцето си. В тайнствени знаци се преплитаха гънките по кората на вековните дървета и разказваха предвечни приказки, горски феи танцуваха в листата и се превръщаха в слънчеви зайчета щом ги погледнеш, галеше тревата босите им нозе, а вятърът докосваше сплетените им пръсти и разхвърляше косите им. Но не устояваше човешката дъщеря на любовта на Звяра и ехото поглъщаше последния ú дъх.
Черни ставаха тогава очите му, а ветровете вплитаха алени цветя в косите му. Бавно повдигаше тялото ú той и червените му устни за последен, безкраен миг докосваха нейните. Тогава в безграничната си милост Царят на мрака, господарят на подземните води, този, който храни с кръвта си алените рози и обвива в бръшляна на мрака кървящите сърца, повдигаше скиптъра си и между ципестите криле огнените зеници на Смъртта се впиваха в Звяра. Звънваше сребърна тетива и между тънките ú безкръвни пръсти излиташе стрела и пронизваше гърдите му. Строполяваше се той върху мъртвата си невеста, скриваха клепките болката в угасналите му очи, а водите на водопада ги прегръщаха и обагряха подземните извори на Земята.
Но идваше утрото, дъхът на майка му, като утринна мъгла докосваше пронизаното му сърце, той поемаше първата глътка въздух на новия ден и косите му отново позлатяваха с хаоса си небето.