автор: krasavitsa

Напоследък се заседях вкъщи. Седя си и като няма какво друго да правя, си мисля за минали неща. Минали, минали, ама... накрая ще разберете.
Нищо в онази година не предвещаваше, че пак ще има важни събития. Или предвещаваше, но това щеше да стане ясно много по-късно и само на някои.
Във всеки случай моята женска интуиция, която напоследък ми зависваше често, явно се беше рестартирала най-после, защото ме накара да си купя и червен телефон, да сложа в него картата с номера, който бях дала на Големия шеф и да дам нов номер на всичките си познати и роднини. Ако някой реши да възрази, че в онези времена не е имало мобилни, ще кажа само, че за някои имаше.
И той иззвъня. За червения говоря, нали... защото всички важни събития започват със звън на червен телефон. И за мен беше много важно, защото едно позвъняване ми стигаше, за да съм осигурена финансово за цяла година.
Големия шеф ми говореше както винаги с хубавия си глас – за заблуда на противника, който и да е той. Трябвало да посрещна бай Максуел на летището. Разсеяно, без да привличам вниманието.
Паролата е известна не само на мен, но и на всички чужди разузнавания. Нашият номер беше да си е все същата – дълги крака, черен минижуп, бяла блузка с разкопчани три копчета отгоре надолу и очила с черни рамки. Всички чужди шпиони смятаха, че я сменяме и като ме видят, хукваха в най-различни посоки, защото ме смятаха за дубликат. Е, за разнообразие веднъж наистина се появихме десетина еднакви. Секретарки от времето на младостта му, само на такива беше свикнал да реагира. Всичко това беше оперативна тайна, естествено, но за ваше и мое успокоение ще кажа, че срокът на секретност на тази информация изтече вчера.
Нямах нужда от повече обяснения. За деня и часа на пристигането – да следя новините по телевизията. Така ми ставаше най-ясно, Големия шеф не ме познаваше от вчера.
Спазих указанията до последната недоизказаност, като добавих от себе си прашки и високи токчета. Ако пак хрумне някому да ми прави обструкции във връзка с прашките, пак ще му отговоря, че за някои имаше.
Бай Боби Максуел си беше сложил тъмни очила, проста сламена шапка нашенско производство и накуцваше, но аз го познах по шкембенцето. Като ме видя, веднага ме позна и ми заговори на френски, защото беше известно, че превеждам само от немски. Горките шпиони, които несъмнено се навъртаха наоколо, сигурно всичките знаеха само английски и така и не разбраха какво ми каза.
- Юн вализ а томбе сюр мон пие* – рече, като ми посочи крака си.
- Кель домаж...** – отговорих му най-конспиративно.
Пак ги изиграхме, нищо не разбраха. Целунахме се като дядо и внучка и тръгнахме към изхода, за да вземем първото попаднало ни такси. Дядо ме задържа малко по-дълго в прегръдките си, отколкото обикновено.
Шефа беше заръчал в интерес на конспирацията да не давам адрес на шофьора. Където и да ни закара, той щял да ни чака. Бях спокойна – Големия винаги си знаеше работата. Така и стана, наистина ни чакаше.
Не съм съвсем сигурна дали е изтекъл срокът на секретност и на тази поверителна информация, затова няма да кажа къде и в колко часа беше срещата. Не че и аз разбрах, де. Паролата обаче беше същата, което потвърждаваше още веднъж гениалността на Големия.
Като влязохме, ме сложиха да седна така, че да съм в обсега на всички скрити камери, казаха ми да си кръстосам десният крак върху левия и веднага започнаха разговорите. На арабски. Големия шеф не знаеше арабски, но се напъна и го проговори. От преводач изобщо нямаха нужда, просто трябваше да спазят протокола. Съсредоточих се върху позата. След малко обаче и аз се напънах и започнах да разбирам какво си говорят – обсъждаха дясната световна политика, което обясняваше защо десният ми крак трябваше да бъде отгоре. Повече не ми обърнаха внимание. Пустият му Шеф, знаел е предварително, че сама ще се усетя кога точно е моментът да кръстосам левият си крак отгоре. Щом дори аз се сетих, няма какво повече да ви обяснявам. Но по едно време падна голямо кръстосване – леви, десни, леви, десни... Приключихме на десен отгоре, разбира се.
За да разберете какво стана после, трябва само да се върнете на петия абзац и да го прочетете пак, заменяйки ‘посрещна’ с ‘изпратя’. Тези, които са свикнали от Павич, никак няма да се затруднят.
Сега ще почакам да прочетете петия абзац...
Свършихте вече, нали?
Който иска да види краката ми, кръстосвани не само пред бай Максуел, но също така и пред Володя Путин, английската кралица и Желю Желев, да кликне т_ук. Ако не се виждат, значи и копията... По-нататък, макар и извън разказа, се надявам случаят да се изясни.
Впоследствие по медиите се чу, че на бай Максуел му се било случило нещо. Много бил голям и дълбок океанът. Не им вярвам, сигурно е пак някоя конспирация.
Сега живея привидно спокойно. Вълнува ме единствено това, че ако червеният ми телефон иззвъни пак, ще се наложи да разочаровам Шефа. Вълнува ме и това, че може и да не иззвъни, което ще означава, че Шефа знае, но не може да направи нищо.
Напоследък не мога да си намеря краката. Изглежда са ги отпънали я за някой музей, я за доказателствен материал.
Вариантите не са много - Лувъра, ЦРУ, Бритиш мюзиъм, Мосад и Софийската градска художествена галерия, фонда за модерно изкуство.


* Куфар ми падна на крака.
** Колко жалко...