автор: ianchefff

*
Седим снощи с Жоро в храсталака пред техния блок. До входната врата има пейка, има и беседка наблизо, но ние сме се разположили в тревата, пием бира и си мълчим. Тъмнина.
Казвам “трева”, ама то си е истински храсталак. Може феи и фейове да си живеят в него, необезпокоявани от никого. И малки фейченца. Абе, може и фейове-гейци да живеят, да се оправят, не ми се занимава с тях.
– Обичам, я копеле, трябва нещо да измисля, за да я впечатля – разтриса тишината Жоро, като бомба челопеченка. Тъкмо отпивам от бутилката и аха, да се задавя. Ама се овладявам. Бойни изкуства и други...
– Ще измислим нещо... – знам драмата му, но няма какво да направя в този момент. Съчувствам му мълчаливо.
Забелязвам, че пред входа спира лъскава лимузина. От нея излиза Петър. Млад човек, здравеняк. Знам го от едно време, имахме вземане даване като деца, но от години не поддържаме никаква връзка. Петър говори по телефона си. Сяда. Докато говори, включва алармата на колата и след това оставя ключовете си на пейката. Не ни забелязва. То, в такава тъмница как да ни види. Например аз едва уцелвам устата си с чашата. Не съм пиян, престанете!
– Добре бе, нали ти казвам, ще се прибера по-късно, имам една работа, която трябва да свърша, до два часа съм при тебе... – ломоти Петър. – Искаш ли в БИАД да ходим?... НАЙ КЛУБ?... Нещо в Студентски град?... Добре, до 9:45 съм при теб, ще измислим... – нервен е. Не мога да го мисля. Става, присвива се от болка в стомаха, прибира телефона в джоба си и влиза във входа, забравяйки ключовете от колата на пейката.
– Това е! – скача Жоро, осъзнал нещо. Сякаш току-що е открил тайната на пирамидите, нов източник на енергия или как да се справим с глобалното затопляне. Или как да пърдим без да се чува.
– Какво? – не разбирам какво му става изведнъж.
– Вземам колата и каня Жени да излезе с мен. Веднъж сме пили кафе, ама сега ще е както трябва. Така ще ми падне в краката! – какви категорични приятели съм имал и да не знам. Отпивам и чакам развитие.
– И ще ти направи една свирка сигурно...
– Не бъди вулгарен, ако обичаш... – моли ме Жоро.
– Добре де. Коя кола точно взимаш, че не те разбрах? – наистина, коя кола ще взема тоя човек?
– Тази! – и раздразнено ми сочи колата на Петър.
– Ти знаеш ли кой е този? Казва се Петър, занимава се с наркотици, хазарт... Ще ти спука гьона от бой! – да му изясня ситуацията, после да не ми мрънка, че не съм го предупредил.
– Аз ще му върна колата на време.
– Аха. Не го ли чу, в 9:45 трябва да е някъде. Имаш по-малко от час да изведеш Жени на разходка, да я изчукаш, да я върнеш и да докараш колата тук, ще се справиш ли? И Петър трябва да не е слязъл...
– После ще му мисля. Ако си ми приятел, стой тук и гледай какво става... И ако можеш, задръж Петър.
– Как да го задържа? Да го вържа? Да го отвлека? Че е модерно напоследък...
– Знаеш за какво говоря! – не. Не знам. Ще се обадя на Бойко Борисов, той нали имаше охранителна фирма едно време... ама му нямам телефона. Ако някой го има, моля да ми го изпрати с есемес!
– Добре бе, изчезвай. Теб ще бият, не мен... – какво да го правя, то влюбените са без акъл. Ето още едно доказателство.
Жоро взема ключовете от пейката, изключва алармата и изчезва с колата.
Продължавам да си пия в тревата. Как да задържа Петър? Няма как. Освен да почна да го замервам с камъни, друго не се сещам. Тъмно е наоколо. Може да не види откъде идва атаката... Обаче нещо ми убива тъпата трева и сядам на пейката. С кой акъл, както ще се окаже след малко. Идеята за обстрел с камъни очевидно отпада...

*
Я!? Получавам смс. А-а-а-а-а! Получавам смс, получавам смс. Колко съм привлекателна, колко съм хубава... Я да видим от кой е? А? Непознат номер? Ъ? Какво пише, какво пише... Пише “ти, Жени, си силиконов уред за забавления с интелект на микровълнова фурна...” Глупак! Глупаци-и-и-и! По-добре да продължа да се гримирам... И косата ми не е както трябва... И да си наместя силикона...
Я! Звъни ми телефона... Жоро?! Ох, кой беше тоя-а-а-а? А, кафе, дето пихме. В едно мизерно барче. Ужас, ужас... Я да не си повредя току-що лакираните нокти. Трябва да внимавам, трябва да внимавам...
– Здравей, Жоро се обажда. Къде искаш да те заведа?
– Ми, не знам... – спи ми се. Какво ме занимава този, бе-е-е. Цървул! Два цървула! Аз с цървули не ходя!
– След обед, нали ти казах да си намислиш нещо. Намисли ли си?
– Ми, не... нямах време... – кога ми се е обаждал, не си спомням. Сигурно съм била в банята. Не, филм гледках...
– Добре, миличко. Аз ти предлагам да идем на Витоша... искаш ли?
– Ми, не... – кой ще ти ходи на Витоша по това време. Този е нещастник. Не, два нещастника! – Ми, с какво ще ходим? – само да не ми каже автобус, само да не ми каже автобус!
– Имам кола. Мерцедес. Голяма, лъскава и черна. Да идем на Панчарево, искаш ли? – да бе, Панчарево, аз да не съм някоя долнопробна... не знам си каква! Селска пръчка, близалка, пачавра или как беше... Какво? Има мерцедес?! Ми, това е друго вече. Ама не съм готова, ама не съм готова, ох... Пък и имам друга уговорка... Ох, ох, какво да правя, какво да правя, мерцедес, не съм готова, лимузина, голяма лъскава, свирка, черна кола, свирка... Какво?! Свирка? Не! Свирка на първа среща не!
– Ми, не ми се ходи на Панчарево... – ми, какво да му кажа-а-а-а!
– Шатрата в Правец?
– Ми... не ми се ходи в тъпата шатра... – ми, тъпа е... кола, черна, лъскава, мерцедес, лимузина...

*
Седя на пейката, че е по-удобно. Няма да замервам никого с камъни. Аз съм миролюбив човек. Пийс, бабо, пийс. Пия си биричка и се радвам на доброто настроение, с което разполагам в неограничени количества...
Излиза Петър. Гледа към мен.
– Да си виждал тук едни ключове? – какво да му кажа? Да, видях ги, ама вече не ги виждам... Той забелязва, че липсва колата му. – И една кола!?
– Не. Аз сега седнах...
– Сигурен ли си? – този е тъп.
– Да. Сега слязох от автобуса...
– Какъв автобус? – е, такъв. Икарус. Дееба и луксозния дивак, к’во ме разпитва.
– 204...
– Къде е този автобус?
– Тръгна си...
Спира да ме разпитва. Избира номер. Ама да се оправя бе, аз да не работя за “Паркинги и гаражи”. Да се обади на Надежда Михайлова, ако иска.
– Някой ми е дигнал колата! Намери колата ми, а тариката го застреляй! – Изважда пистолет, затъкнат в дънките му отзад и го размахва. – И прати някой да ме вземе! Веднага! Как къде, бе?! – присвива го стомаха и се превива. – Ох, на майната ти! Пред нас! Пред входа!
Изтръпвам лекичко.
– Идвай с мен! – скръцва ми Петър изведнъж.
– Къде?
– Аз задавам въпросите. Да ми кажеш кой дигна колата! Молята кола! – имам видение. Изведнъж се пренасям в районното полицейско управление. Само прожектор в лицето ми липсва.
– Не ти ли казах, че сега слязох от автобуса...
– Не ти ли казах, че не ти вярвам! Ох... И хапчетата ми за язва са в колата!
Идва друг мерцедес с шофьор. Петър ме хваща за рамото и ме побутва към задната врата. Качваме се и тръгваме.
– Намериха ли ми колата? – пита Петър.
– Не – отговаря му шофьора.
– Ти нещо да кажеш? – обръща се към мен.
– Какво? – трябва да пазя спокойствие.
– Ами как си, как се чувстваш, върви ли живота, как е жена ти, парите стигат ли... – и започва да ми крещи. – Кой по дяволите, отрадна моята кола?! – особено силно акцентира на “моята”. Сякаш е смисълът на живота му.
– Не знам, нали ти казах... – между временно тайно пиша смс на Жоро.
– После ще се разправям с теб! – обръща ми гръб отново. Така да си седи.

*
Какво да направя? Какво да й кажа? Толкова я харесвам, че не издържам повече. Ето, кола имам. И то, не каква да е. Е, не е моя, ама тя не знае, нали?
– Нали знаеш колко те обичам? – изстрелвам поредния си коз. Дано има ефект.
– Ми, знам... – няма ефект.
– Знаеш? – тя знае! Това е стъпка напред, нали?
– Ми, не знам... – не знае! Знае или не знае? Опа, да не взема да катастрофирам. Че колата не е моя, а и тя ще ме чака напразно.
– Много ми се иска да се получи нещо с нас... истинско... Наистина, Жени, сериозно ти казвам... – глупак съм! К’ви глупости говоря, бе!
– Ми, аз си имам гадже... – нека да ми е. Нека, нека, нека! Докато лапам мухите, някой се е възползвал. Ще го намеря и ще го убия!
– Не знаех... Как се казва? – трябва да ми каже. За да го намеря и изям!
– Петър... – започвам да издирвам Петър. Всички Петъровци вече са застрашени. Всеки, който се казва Петър, вече може да счита, че е потенциален пътник.
Кой ми праща сега есемес, бе?! А, Иван... “Петър ме отвлече. Преследват те. Ще те застрелят. За мен не знам”. Мен ще ме засрелят? Глупост! Пак се е напил! Ама е с Петър. И този ще го преслушам! Нищо, че колата е негова!
– Да отидем в една кръчма до Хладилника, много е готина, там ще поговорим... – дано Жени да се съгласи, толкова искам да съм с нея.
– Ми, добре – иес! Най-после! Благодаря ти, Господи! Тенк ю! Как беше на френски? Езикът на любовта... Нищо, той, Господ ще ме разбере и така.
– Идвам при теб... – трябва да успея! Вече съм до НДК. Ще се справя. Какъв е този полицай дето ме зяпа и вади телефон? Не мога да го мисля! Ако не се казва Петър, може да не се притеснява.

*
Чувствам се много добре. Робите са на улицата да пишат актове. Да събират пари! Аз началник ли съм или какво? Пия си, хапвам си пуканки и си гледам телевизия. Леле, как съм се опънал като бей. Като цар. И само си поглаждам мустаките, щото ми е кеф. Ама аз да не съм някакъв прост сержант!? Ох, кой ми звъни? Един роб...
– Да...
– Господин капитан?
– Казвай бързо, че имам работа! – лъжа го, но нямам нерви да слушам доклади на прости полицаи. Аз началник ли съм или какво? Наздраве.
– Ами такова, аз видях колата, която беше открадната. Нали казахте, да ви се обядим лично...
– Къде? – оф, изтървам си чашата на земята от шашкане, мамка му и чаша! Един ден ще ги науча аз! Почвам и да хълцам, мамка му и хълцане. Къде са ми ключовете от колата?! На излизане от стаята си разбивам успешно коляното в касата на вратата! Ще ги науча аз. Един ден...

*
Какъв е този телефон, дееба и телефона! Тъкмо се опитвам да заспя... А, звъни телефона на Петър, бандита. Пътуваме нанякъде. Е, нека се разходим... Само за тоалетна, ако може да спрем, че тая бира почва да ми говори.
– Зарадвай ме... Знам те, капитанче... Знам кой си! Не ми фъфли! По Черни връх нагоре? Окей! – затваря. – Карай към Хладилника! – обръща се към мен. – Нали знаеш, че все още можеш да оцелееш? Почти...
– Не знам какво да ти кажа, Петре... – сърби ме носа. Надявам се, че не е на бой.
– Ти откъде знаеш името ми? – пита ме той.
– Едно време играехме на фунийки пред блока...
– Все тая. Ох... – свива се от болка в стомаха.
Звъни му телефона. Пак. Ей не го оставиха на мира човека. Пък и язвата го боли, колата му откраднали, не му е лесно и на него.
– Хванал си го? Какво? Ти си пиян... Сигурен ли си? Идвам ей сега! Карай към Хладилника!

*
Откъде се появи това ченге не знам. Добре че успях да спра, че щях да се хвърля в реката.
Спрял съм с колата до някакъв шибан мост над някаква шибана река. Ченгето е на 5 метра от мен с изваден пистолет. Клати се, отпива от бутилка. И куца с единия крак. Ама хубаво му го казах това с отвличането, аз...
Спира друга кола! Колко коли ще дойдат тази вечер? От колата излиза Петър. Сигурно му се пикае... След него излиза и Иван. И на него сигурно му се пикае...
– Казвай какво става, капитане?! – Петър се интересува от обстановката. Е, какво толкова е станало. Чудо голямо. А този пък бил капитан, леле.
– Препречих му пътя, ама като тръгнах към него, се развика, че бил взел колата ти за заложник и ако направиш нещо, ще се хвърли с нея от моста. Ще взема да го гръмна, аз началник ли съм или... –обяснява капитана на Петър.
– Млъкни! – отрязва го загубилия колата си.
Решавам, че трябва да бъда твърд. И силен, нали!
– Ако ми направите нещо, ще си дръпна крака от педала и колата ще се разбие!
Виждам как Петър дръпва Иван.
– Излез от моята кола, иначе приятелят ти отива...
– Къде отивам? – промърморва Иван. Ама и той е един, все такива ги измисля.
– На майната си! Излез от колата ми! – добре де, колата е негова, знам. Но ще му я върна, нали така.
– Гръмни го бе, мамка му и нещастник! – казва капитана, залита, поглажда си огромните мустаци и започва да куцука в кръгче. Както започва с желание, като нищо ще нарисува петте олимпийски кръга в чест на Олимпиадата в Китай.
– Той не ми е приятел, не го познавам този... Иван. А ти познаваш колата си, нали? – моят приятел Иван ще ми прости, сигурен съм!
– Ако направиш нещо на моята кола, ще те очистя! – този заплашва ли ме? Той е заплашеният, защото се казва Петър!
– Готов съм на всичко! – за Жени съм готов, к’во се чудите...
– Гръмни го бе... – повтаря онзи, капитана.
– Млъкни! – крясва му Петър. А така. Схрускай го тъпото ченге. Поглежда към мен обаче. – Върни ми колата!
– Обичам я! – факт.
– Обичаш колата ми?! – този е тъп. Наистина.
– Не. Обичам жена ти! – виждам го как побелява. – Шегувам се. Обичам една жена…
– Явно не е в час... – прозява се Иван. Мърда. Мърда и половина. Понякога се чудя що сме приятели! Как може да се прозява в такъв момент!
– Ти не се обаждай! – процежда Петър към него.
Малко отпускам спирачката и колата тръгва към реката. Петър блъска Иван. Ха-ха-ха-а-а! Кофти, а?
– Когато си взема колата, ще те убия! – отсича Петър.
– Пусни, приятеля ми! – крясвам аз.
– Нали не го познаваш?
– Излъгах! – намигвам. Да се оправя.
Петър бута Иван пред себе си. Той се качва в колата до мен.
– Махнете се! – крещя им.
Виждам, че Петър е на ръба на нервна криза.
– В 9:45 трябва да съм при гаджето ми! – разказва ми той за личния си живот. Какво ме интересува мен това!?
– Аз също! – да го е яд му го казвам.
– Не те питам!
– Не ти отговарям! – ми така е. Натискам педала, тръгваме рязко.
Капитанът вади пистолет и започва да стреля след нас. Виждам в огледалото как Петър вдига ръката му и крещи:
– Не стреляй по моята кола, идиот такъв! В тази полиция как не се намери един нормален, о-о-ох... – глупаци, спор няма.

*
Пътуваме. Какви ги надроби Жоро за един час, дееба. А колко спокойно си пиехме пред входа в храстите. Колко прекрасни бяха светът, животът и всичко останало.
– Копеле, полудя ли? Тоя ще вдигне цялата полиция на света, заради тая кола, дееба и колата! – мразя мърморенето, ама в такава ситуация си позволявам.
– Обичам я, копеле.
– Колата ли?
– Не е смешно – прошепва Жоро и натиска педала.

*
Тия кретени, педерасти, гейове, лесбийки, самосвали, дупарци, маймуни, гъзове, путки, сланина и травестити, като ги хвана ще ги закопая под най-високата купчина с боклук в Кремиковци! Тоя, капитана, и той пияна свиня! Хайде избирай бе, да ти еба и телефона смотан...
– Ало... Слушай ме сега. Искам да вдигнете цялата полиция, жандармерия, червени барети, пембени барети и всички други цветни и черно-бели барети. Ако имате барети марсианци докарайте и тях! Тоя го искам веднага! Т.е. искам колата си, а него го искам застрелян. Ще ми отвлича колата той... Ще ми я взема за заложник!... Да! Отвлече ми колата, не ме карай да ти повтарям! И го сменете тоя капитан, че се е напил като говедо! – затварям бързо, щото направо ще си изям телефона! И язвата ми ще отиде на кино! Ох...

*
– Копеле, к’во правим? – питам аз, ама Жоро някъде лети. Сякаш не е на себе си. Пътуваме с колата, а той лети в мислите си. Сигурно е в Палма де Майорка с Жени.
– Всичко съм измислил. Гледай какво става... – казва ми Жоро. Какво си измислил бе-е-е?! Изважда от жабката някакъв малък кафяв плик и две кутийки. Сега и наркодилъри ли ще ставаме?!
– Размених съдържанието им, Иване – започва той. – Тук, в плика си има кокаин или нещо подобно, който ти ще скриеш в големия си джоб на дънките. А тук размених хапчетата. Сега в това шишенце има против язва, а в това за ниско кръвно. Ако изпие две три, кръвното му ще стигне Айфеловата кула по височина. Най-малко. Прибери го... – насърчава ме Жоро, щото не зацепвам.
Прибирам пакета. Леко издува джоба ми. Не е голям. Ако знаех молитви на 50 езика, щях да ги рецитирам наведнъж. Ама не знам, дееба и молитвите...

*
Трябва да се гримирам. Трябва да съм перфектна. Трябва да се гримирам. Трябва да съм перфектна. Трябва да съм муцка, муцинка, муцирунка, муцирунинка... Бе, какво ти обяснявам... А, аз на себе си обяснявам... Я, да си оправя пак прическата. И да си наместя силикона... Звънят ми двата й телефона. Ох, ах, ех, а-а-а-а! Кой да вдигна, кой да вдигна? Какво да правя, какво да правя, какво да правя?! Как да ги вдигна, лакът ми, лакът ми?! Няма да ги вдигна! Няма да ги вдигна! Ама имам среща с Петър и с онзи другия... Горо... не, Жоро... как да ги вдигна, как да ги вдигна?! Не мога... не мога, не мога... Е, не мога. Това е. Ще си остана тази вечер вкъщи. Идиотка съм! Идиотка, простакеса, идиотка, простакеса... Мерцедес, силикон, лъскава черна, свирка, не! Свирка на първа среща, не!

*
Колко е часа? 9:45! Поне с Жени да се оправя, че почва да ми писва от нея! Спираме пред къщата й. Най-после. И двамата олигофрени, двамата терористи, дето са отвлекли моята кола, са там. Какво търсят тук!? Ще ги убия! Пък и много смели, бре. Пред мерцедеса ми седят! Излизам... Сега кой ми звъни? А, да...
– Какво!? Ти идиот ли си?! Оставил си пакета в жабката ми? Тъпак! – оставил пакета с дрогата в жапката. И това, ако е съдружник, здраве му кажи! Ох, язвата ми... Дано не са ровили в жапката ми. В моята жапка! Ох...
– Петре, намерих дрогата в жапката ти. И съм я скрил на тайно място. Ако ни направиш нещо ще я пратя на главния прокурор, той е от новите, не е корумпиран. И на министър-председателя, президента, ДАНС. Ако трябва и на ФБР ще изпратя всичко. Снимал съм я в колата ти, снимал съм колата ти. Взех и разни други неща за отпечатъци... – обяснява ми Жоро – крадец на коли номер едно. Ох, прерязва ме язвата. Е, не може да се работи така!
– Много филми гледате, момченца! Ще ви очистя. Какво правите тук?
– Имам среща с жената, която обичам. Казва се Жени. Живее на седмия етаж... – тоя пък! Какво? С моята Жени? Ох...
– Жени? Моята Жени? Курва мръсна... в 9:45 трябваше да е готова, звъня й, не вдига.
– И на мен не вдига... – пак ми обяснява крадец на коли номер едно. Бе, оправяй се, бе и без това ще те убия след малко! Мъртав си! Ох...
– Майната й. Искам си дрогата! – зявявам им с гордо вдигната глава! От мен се страхува целия маймунски град.
– Утре ще ти звънна да ти кажа, къде ще я оставя – казва ми крадец на коли номер едно. Крадец на моята кола номер едно! Изведнъж и двамата побягват. Нещастници. Имам хора навсякъде. Мъртви са! Но колата ми е вече е на разположение. МОЯТА КОЛА! Безценната ми... Ох...
В жабката са двете шишенца с лекарства, които ми трябват, но пакетът го няма.
– Ще ви избия, ей! – крещя след тях и стрелям, но от болки нищо не улучвам.
Прибирам се. Жена ми, разбира се, е заспала, кучката мръсна. Ох...
Слагам на масата двете шишенца. Превивам се от болки. Пия едно хапче. Няма ефект. След малко пия второ... Ох, пак ме свива стомаха. Пия още едно хапче... Нищо не става.
Звъни ми онзи, мъртвия. Жоро. Вдигам.
– Да-а-а? – боли ме. Трудно ми е дори да говоря.
– А-а-а-а – повтаря ми Жоро. – Шегувам се. – шегувал се бил. Добре, бе. Аз после ще се шегувам. – Да ти кажа, че размених хапчетата в шишетата...
– Моля? – не мога да осъзная какво остава.
– Ами да... – казва ми Жоро. – И Иван ти праща много поздрави.
След-малко-мъртвият му приятел – крадец на коли номер две – Иван, ми пращал много поздрави... Ще ги утрепя! Ох... усещам как ми се вдига кръвното! Не издържам! Болките в стомаха се увеличават! Кретени, педерасти, гейове, лесбийки, самосвали, дупарци, маймуни, гъзове, путки, сланина, травестити! Ох... Жени ми звъни! Курвата мръсна! Губя сили! Черен екран...

*
Какво да правя сега? Студено ми е? Лакът ми, косата ми? Да звънна на Петър... Не ми вдига-а-а-а. Другия как се казваше-е-е-е... Горо, Боро, Моро, Жоро... Да, Жоро... звъня му, кола, лъскава, черна, лимузина, свирка, какво? Свирка на първа среща, не! Ама от друга страна... кола лъскава, черна, мерцедес, лимузина... Не ми вдига и той! Ужас, ужас, ужас, кола, черна, лимузина лъскава, свирка, добре де, какво толкова, една свирка сега... Ще си остана вкъщи явно. Ужас! Глупачка, простакеса, силикон, мерцедес, камион... какъв камион, бе-е-е? Ох, обърках се... идиотка, простакеса, силикон, лимузина, мерцедес, свирка...

*
– Май умря – споделя ми Жоро. Поглеждам си часовника.
– В 9:45... Освен това, копеле, ако пукне тоя, ще ни избият като кучета! – имам чувството, че съм се уплашил. Ама не съм съвсем сигурен.
– Той пукна. Спокойно, кой ще ни търси нас... – казва ми Жоро. Остава само да ме помилва по главата. – Чакай да пусна една вода – съблича си якето, скрива се зад дървото и пикае три часа. Образно казано.
Колко да го чакам сега? Изпика цялото море, дееба и морето... Звъни му телефона.
– Я, виж кой звъни, копеле... – моли ме той.
Бъркам в якето му и вадя телефона.
– Жени е...
– Не искам да я виждам тази! – гордо ми казва Жоро, пикаейки.
– Я, да вдигна, а? – какво толкова.
– Ало, ми да те питам, идваш ли? – пита Жени.
– В 9:45 съм при тебе, миличка...
– Ми то мина-а-а... – егати лиглата. Как се е влюбил Жоро в тази овца, не знам.
– Именно – казвам й и затварям. Изваждам пакета от джоба си. – С това какво ще правим, копеле?
– Влизаме в големия бизнес... – заявява ми Жоро, докато си закопчава панталона. Чудесни новини. Добре. Ще си купя самолет най-накрая. Детска мечта, какво да правиш...