Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: silviqmileva
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13998

Онлайн са:
Анонимни: 435
ХуЛитери: 3
Всичко: 438

Онлайн сега:
:: Lombardi
:: Albatros
:: mariq-desislava

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юни 2022 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930     

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаМисията на Мариета
раздел: Разкази
автор: doriana-doriana

Децата пееха песничката наредени току на тротоара като малък нескопосан хор от врабци. Есента на четиридесет и четвърта е горчиво-презряла. Отрупана е с богатствата на Лигурия,
а богатствата - ярките и сочни плодове, окръглените пити сирене и кални обуща на земеделците се нижат по калдаръмената уличка, в малкия град Савона, сплескан между големите длани на времето и овързан с косите на умрелите от бомбардировките.

Една нетипично грациозна готвачка на средна възраст готвеше „ал денте” (на око), бе изнесла котлоните на отсрещната страна на уличката, току срещу пеещите деца – мърляви и белязани от безкрайните игри на топка, а на тезгяха до нея бяха наредени прелестни фокачи и нарязана горгонзола. Ароматът на Cucina povera се носеше из цялата улица и предизвикваше обонянието на бедните работници.

А той, той седеше на дървена касетка и лъскаше обущата си. Сам. Нямаше пари дори за обущарчето, което щеше да излиже обувките му с бързината на колибри. Лъскаше обувките си с маншета на вехтото си сако и наблюдаваше малката уличка с множеството съдби, стоварени върху паважа й. Очакваше.

От изток се зададе Мариета. Беше прибрала косите си в нисък кок, а около лицето си бе пуснала къдрави кичури така, че да придаде на изражението си нещо от Мадоната (която в случая беше без младенеца). Басмяната й рокля покриваше острите й колене, а върху гърдите й се люлееше сребърният кръст, осветен в миланската „Дуомо” и донесен от родителите й преди много години, когато двамата бяха на злощастното си пътуване до големия град на големците. Защо злощастно ли? Защото тогава сътвориха Мариета, която по думите им донесе само нещастие на семейството.

Мариета бе твърде различна от останалите жени. Не бе много по-красива или много по-грозна, имаше по-закръглени и меки рамена от майка си и много големи колена, които личаха отдалеч, особено, когато зимата обуеше гумени галоши, за да иде до близката фурна за хляб. Различаваше се Мариета от всички на улицата, защото излъчваше тайнствено обаяние, нетипично за бедно момиче от нейния сой. В погледа й се съдържаха стотици обещания, които бяха накарали десетки младежи да посегнат на себе си, а десетки други мъже я бяха обладали, без да се замислят за последствията, без дори да помнят, че имаха жени и деца, че трябваше да се явят на работа или че погребваха в същия ден баща си. С една дума, Мариета бе от онези жени, които невежите сравняваха с вещица или сукуб (но да не забравяме, че тези „невежи” в основното си количество бяха именно неналюбените жени на мъжете, които бе любила Мариета). Ето така тайнственото обаяние на Мариета не подмина и Уомо. Уомо, който бе разбойник за душата на старите моми, вдъхновение за телата на по-застарелите дами и безбожен пияница.

Щом видя Мариета от изток, сърцето му прескочи няколко удара. Той изхвърли остатъка от цигарата си в канавката и го настъпи с тока на лъснатата си обувка. Изправи се и пъхна ръце в джобовете си така, както правеха уличните гамени, когато желаеха да заявят присъствие. Мариета уж не го видя. В крайчето на очите й се втурна образът му, но тя го избягна и го прекатури като римска статуя насред тържище. Не желаеше Мариета Уомо. Не желаеше да го доближава. В гърдите й беснееха неизследвани и непознати за нея бури, които, да си признаем, самата тя не харесваше, защото предизвикваха нежелана руменина по бузите й, а великолепните й едри гърди се разклащаха като великденски козунаци и това я правеше ужасно непохватна, ужасно привличаща погледите. Ето защо Мариета бързо-бързо заситни по паважа и хлътна като снежинка във входа на старата кооперация, където бе домът й като хлопна след себе си тежката кована врата.

Уомо Аманте остана отвън зяпнал. Той нямаше какво друго да направи, освен да огледа лъснатите бомбета на обувките си, да извади от джобовете ръцете си, сякаш искаше да отмени заявеното на уличката свое присъствие отпреди малко. Изрита с яд дървената касетка, на която бе седял допреди секунди, касетката се удари в стената на шивашкото ателие зад него и се разлетя на безогледни дъсчици. Огледа се привидно непринудено и пое към евтината пивница „Бакалската дъщеря” (която простолюдието наричаше просто „Курвата”).

След него децата, които бяха като ято окъсани врабчета продължиха да пеят известната песничка, която нерядко се чуваше в смутните дни на четиридесет и четвърта по местното радио:

„Мариета – кукла на конци!
Аз те търся, отдавна изгубена!
Твоят Паоло изгубен и той
Но върви зарад теб, Мариета!

Кукловодът насочва съдби,
Кукловодът нещастие сбира,
Но върви, Мариета, върви -
Твоят Паоло крачка не спира!”

хххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

Сама живееше Мариета. Приемаше гости от понеделник до петък, по изключение в събота, но никога в неделя. Неделята бе отредена за душата й (макар, че един „сукуб” е спорно дали има душа, според католическите стандарти, както си мислеше тя). В прага й триеха краката си известни и неизвестни гости, които винаги бяха добре дошли, стига във вътрешния джоб на скъпия си балтон или не толкова скъпата си жилетка да носеха необходимата сума, за да имаха Мариета. Тежки бяха онези години, хората оцеляваха както успеят, някои продаваха косите си, други – зъбите си, а за една „вещица” единственото нещо, годно да продаде бяха нейните „магии”. И понеже нейните купувачи течаха към прага й в неспирен ред, Мариета живееше сносно, макар, че в неделя душата й бе тежка и нахапана като от кучета, щом застанеше в изповедалнята. Всъщност тя не страдаше кой знае колко, тъй като (както сама себе си убеждаваше), като дух-жена, обладаваща мъжете и смущаваща техните сънища се явява изкусителка, но няма власт върху честните и праведни духове, неподвластни на пороци. Поради тази причина Мариета бе с чиста съвест като на младенец.

В самотния си апартамент днес тя подреждаше останките от самочувствието си на масата. Тъгата тиктакаше с хода на стрелките на стенния часовник. Върху милята, наредени като снежни петна по мебелите дремеше самота. Щеше да поплаче Мариета. Щеше, ако не беше Уомо. Вълнението у нея отново се върна при спомена за бедния шивач. Шивач ли? Отдавна нищо не бе шил, може би откакто започна войната, а може би откакто се срещнаха случайно в черквата.

Около полунощ прозорецът й се разтвори с трясък – вятърът влетя в стаята й непоканен и наръси с есенни листа пода на спалнята й. Тя стреснато огледа прозореца, с боязън стана и го затвори. И в този миг отново съзря Уомо долу, на улицата. Самотен и пиян, седейки на тротоара, пушеше поредната си цигара. Плюеше отвреме-навреме тютюна, полепен по езика му. Мариета му махна с ръка – внезапен порив, установил се, очевидно отдавна у нея, но неосъзнат. Привика го така, както само вещица може да привика скитника в захарната си къщичка. А Уомо безропотно потегли към вратата й.

Часовникът продължи да отмерва тактовете на времето. Едновременно с тях се чуха стъпките по стръмното извито стълбище – Уомо пристигаше. Странна ситуация за нея – курвата на квартала. Знаеше, че той няма пари, ала в брадясалото му изпито лице съществуваше нещо, което онагледяваше нейния смисъл, нещо, което тя смътно долавяше, че ще донесе само беди и нещастия, но и неизразими вълнения. Тихо и бавно тя му отвори вратата. От него я лъхна на алкохол, очите му пламтяха като подпалени нефтени находища. В главата й се завъртя светът – весел коледен панаир, кукуригаха захарни петлета, смееха се клоуни с коси от захарен памук, а върху една смешна сцена можеше да се види спектакъл на кукли, дърпани от скрити кукловоди.

Любовта й се стовари като небесно проклятие, тупна глухо в душата й и преобърна всички представи за досегашния й смисъл. Остави се да бъде обладавана без значение за време и пространство, досега никога в живота си не бе подлагала на изпитание собствената си страст. Уомо я подхващаше на високо, държейки хълбоците й с две ръце, без дори да си направи труда да я съблече или дори да разкъса роклята й, просто я подпря на стената. След това я завлече в дълбокото на собственото й легло, оковал ръцете й в собствените си длани и пиеше от нея, скубеше косите й за отмъщение (без да е ясна причината за него), а Мариета приемаше всичко това с въображението си и се чудеше защо никога не е допускала в представите си вероятността да се наслаждава на секса.

Актът им беше кратък, ала какво значи физическото време в момента на обладаване, ако страстта е без параметри?

Накрая, омесили вкусовете и течностите си, двамата разплетоха телата си и морно дишайки се вгледаха един в друг. През това време стенният часовник удари полунощ. Самотата на къщата се разцепи и с тежка походка, подредена на слоеве дълбоката нощ настъпи. На Мариета й се стори, че се събужда от някакъв алогичен кошмар. Чувстваше, че е имало присъствие в нея, дълбоко проникнало присъствие, но съзнанието й бе изличено безвъзвратно. Усещаше алкохолния мирис, потта му върху езика си, спермата му в себе си – кълняща и резорбираща, пробиваща път към утробата й и безусловно разбра, без никаква капка на съмнение, че е имала любов с дух-натрапник.

ххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

Наобяд задуха вятър. Никой не усети приближаващата се буря, вероятно заради нея птиците се бяха скрили в убежищата си, а покривите на Савона се обитаваха единствено от сланата и къщните пушеци. Отрупана и днес е с богатства Лигурия, а богатствата - ярките и сочни плодове, окръглените пити сирене и смуглите жени са хукнали да радват очите на минувача. На тясната уличка животът продължаваше цветното си и опърпано съществуване – двуколесната талига на зарзаватчията скрибуцаше по калдаръма, натоварена със зеле и кромид, жената на месаря миеше пред месарницата агнешко шкембе, което вероятно щеше да бъде продадено до късния следобяд.

Миризмите на улицата се носеха упойващи, звуците заглушаваха есенната тъга на капчуците, а Уомо Аманте се стягаше за път. Лъскаше Уомо обувките си на тротоара и гледаше на изток. В очакване тръпнеше сърцето му, понеже го искаше, желаеше го неистово вдовицата Еулалия (чието име значеше не просто, че говори с устата си добре, но и че умее да разговаря с душите на умрелите), Еулалия, която очаква любовта му.

Тъкмо, когато Уомо реши да пресече улицата, ятото бедняшки деца се втурна между кленовете и му пресякоха пътя. Пееха като врабчов хор вчерашната песничка. Очевидно трудно се сменяше репертоара на местното радио през четиридесет и четвърта – годината на Дучето, защото рефренът продължаваше и продължаваше да бъде изпълняван от детските уста седмици наред.

„Мариета – кукла на конци!
Аз те търся, отдавна изгубена!
Твоят Паоло изгубен и той
Но върви зарад теб, Мариета!

Кукловодът насочва съдби,
Кукловодът нещастие сбира,
Но върви, Мариета, върви -
Твоят Паоло крачка не спира!”


Дочу Мариета песента от апартамента си и подскочи. Затича се към библиотеката, която покойните й родители оставиха след себе си като единствено доказателство, че ги е имало. Започна да рови като изгладняла мишка по рафтовете. Попадна й каталог за средновековни щитове – изхвърли го на земята. След това попадна на някаква готварска книга. Но най-накрая откри онова, което би могло да й даде ключа. Взе книгата, обвезана в стара кожена корица и зачете „Уникалния иск на Мари де Монделон”.

Г-жа де Монделон се обрнала с молба към съда в Гренобъл да потвърди като наследник на съпруга си своя невръстен син. В този иск нямаше да има нищо странно, ако майката не твърдяла, че е заченала сина си по време на сън, при който й се бил присънил нейния съпруг. В нощта на зачатието обаче съпругът й - Жером Огюст де Монделон, бил много далече от дома си. При това германският благородник отсъствал от Рощок през последните четири години от живота си и дори починал в чужбина. Малко преди неговата кончина, твърди г-жа де Монделон, той се явил в съня й, за да изпълни съпружеските си задължения и да остави наследник на фамилията.

Мариета разбра, че навремето този случай предизвикал научни дебати сред преподавателите и студентите от Юридическия факултет на Сорбоната в Париж. В крайна сметка правистите се обединили около мнението, че членовете на парламента на Гренобъл са взели това странно от юридическа гледна точка решение, тъй като са влезнали в деликатното положение на г-жа де Монделон.

Книгата падна от ръцете на Мариета. Уомо бе сън, толкова дълго го била зовяла с натрапчивите си желания и накрая я е ощастливил. Мариета бе блудницата, опознала любовта на инкубуса. Първоначално тя се изплаши. Къщата все още бе тиха и призрачна с нейните часовникови тактове и бели дантелени миля по мебелите. Портретът на баща й надничаше от тъмното на западната стена, а образът му сякаш неодобрително я низвергваше – собствената й фантазия я подлудяваше, даде храна на страховете й, даде корен на злото в утробата й. Въпреки, че бе квартална проститутка, Мариета бе ревностна католичка. Въобще не се поколеба да прецени ситуацията – твърдо бе решила, че следва да изкупи случилото се, нейната мисия да люби бе свършила.

Скоро щеше да настъпи Коледа – светъл празник, отбелязван в цяла Лигурия с пищни празненства. Щяха да празнуват раждането на Месията. Щяха да танцуват по заснежените улици и мирисът на прясно изкормена риба, която да бъде опечена за празничната трапеза с лук и маслини щеше да се провира през ключалките на самотните девици. И никого нямаше да го интересува, че годината бе тежка, а някъде на изток се водеше война. Никого нямаше да го интересува страданието на Богородица за да прояви Младенеца. Щяха да празнуват тайната любов на Мадоната с дух-натрапник и появата на плодът от непорочното зачатие.

Внезапно Мариета си спомни, че в стария дрешник имаше кутия с инструменти и други принадлежности. Знаеше, че сред тях ще намери дългото въже. Искаше й се да живее, но да живее с достойнство, така, както би живяла почтена курва, но предчувстваше, че тези дни са безвъзвратно отминали. Липсваше й волята на Мадоната да признае непорочното си зачеване...


Публикувано от alfa_c на 16.12.2009 @ 12:23:55 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   doriana-doriana

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

28.06.2022 год. / 18:11:08 часа

добави твой текст
"Мисията на Мариета" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Мисията на Мариета
от gfstoilov (gfstoilov@abv.bg) на 29.08.2010 @ 08:13:58
(Профил | Изпрати бележка) http://gfstoilov.blogspot.com/
Увисна последната й страница
на бесилката - пречистена с безвремие.
Пурпуни очи на странница
тъжна кукла на конците от съвремие.