автор: ianchefff

Днес изневерих. Качих се на автобус, вместо на маршрутка. Често ми се случва. Автобусът е нов 84, лъскав. Автобус на годината за 2005-та, мисля. Топличко, уютно. И толкова много народ. Едва се смествам до вратата. Къде са тръгнали тия хора в 8 и 15 сутринта? Не знам.
Докато се опитвам да си поема въздух, понеже дори в автобус носител на награда има недостиг на въздух, забелязвам, че на спирката е останала една бизнес жена и ме наблюдава втренчено. Съжалявам, за вас няма място, госпожо. Не съм лош, просто такива са реалностите. “Това е футболът”, би казал футболист от отбор, който е загубил мача. Ще има и други, опитвам се да й пратя телепатично послание, но не става. Продължава да ме гледа с оголени зъби. Е, майната ти. А-а-а...
Между другото, имам билет. Не го дупча. Откривам, че ако човек има достатъчно желание, може да направи всичко. Вися на един крак, крепя се с лявата си ръка някъде, а с дясната държа раница. Липсва ми ръка, за подаване на билет. Ако ми се появи, веднага ще си подам билета. В последно време съм адски редовен. Това ми дойде от маршрутките, щото там няма празно. Качваш се, плащаш и пътуваш. Иначе не се качваш. Малко по-скъпо е, но това е положението. А в автобуса, дори да съм без билет, придвижвам се до шофьора и си закупувам.
Седя си аз, изпитвайки на живо какво е да си хербарий, защото съм се опънал върху стъклото на вратата. До мен възрастна жена и тя се прави на хербарий. Пътуваме си. Разнася се някакво оживление. Осъзнавам, че прекрасното ми настроение, което се дължи на приятни мигове от предишната вечер, ще бъде по някакъв начин нарушено. Тъкмо между две песни чувам, че в автобуса се е качил контрольор и настъпва зле прикрито оживление. Махам си слушалките с нежелание, понеже ми се нарежда, че трябва да намеря някого и да го разруша. Нещо, което в този момент много, много ми допада на мирогледа...
Билетът ми е в джоба. Всичко е наред. Да, знам, че не съм го перфорирал, но няма как. Ще обясня, че ще го перфорирам, когато имам възможност. Или ще го предам на някого. Ще обясня, ако контрольорът успее да доплува до мен...
Доплувала е. Жена. На около 50 години.
– Вашето билетче, момче?
Подавам й билета и започвам да обяснявам.
– Не съм го перфорирал, защото нямаше как. Пътувам често, като слязат хора след малко на “Окръжна болница” и на “Плиска”, ще го перфорирам, не се притеснявайте.
– Ами при мен билетчетата са по 7 лева – споделя ми тя за бизнеса си.
– Аз имам билет, ето го, в ръцете ви е...
– Да, ама не е продупчен – продължава без да й мигне окото. – Всеки може да пътува без билет, ама трябва да се дупчат веднага! – назидателно ми нарежда служителката на СКГТ. Някой трябва да й плати за лекцията. Кмете?
Повтарям отначало... Възрастната жена успява да се отлепи от стъклото и потвърждава, че сме хербаризирани в автобуса, носител на международни награди... Глас в препълнен автобус, притихнал, за да гледа сеир. Нещо като глас в пустиня, само, че по-силно.
– Ами другите как си ги перфорират? – леко повишава тон тя. То и аз мога да викам, ама не го правя, щото има малки деца в транспортното средство, има хора със слаби нерви, да не вземе да стане някой сакатлък... Трая си.
– Не знам, госпожо... успели са някак.
– А вие защо не успяхте? – пита ме тя и обяснявам пак.
– Ще трябва от моите билети по 7 лева... – говори ми тя безглаголно като Краси Минев.
С поглед казвам на пътуващите наоколо, че не просто не ми пука, ами все още и настроението ми е на шест. Сигурен съм, че ме разбират и завиждат. Изяжте си задниците, пътници такива! Аз се чувствам добре!
И пак се правя на добър. Разказвам всичко. Не ме нервира фактът, че го правя за пореден път. Ама хич. Усещам погледите на околните. Едни надзъртат, други се повдигат на пръсти, някои завъртат глави, така че ухото, с което чуват по-добре, да се насочи към мен, за да слушат скандала. То не, че е скандал, но е по-особен вид общуване. На по-високо интелектуално ниво, както би се изразил бай Пешо, дето продава салфетки, боза и авточасти втора употреба на пазара в Дружба...
Какво ме гледате бе? Нямам трипер, салмонелоза, тиф, краста и други заболявания! Да, сигурен съм!
– Ще трябва да слезем на следващата спирка – казва Бойко Борисовата подопечена. Не се плаша.
Усмихвам се леко, с трапчинки, пускам чар. Тц. Не помага. Държи ми билетченцето в ръка, стиска зъби и ме наблюдава дискретно. Дискретно всмисъл, че ако хукна нанякъде внезапно, да може да реагира и да ме хване за врата, якето, раницата или за където успее.
Идва следващата спирка. Шофьорът ни наблюдава със специално огледало, което прилича на око на пришълец. Или на някакво друго животно. Да не вземе да ме пита на висок глас що преча на фотоклетката, дето не разрешава да се отвори вратата, че тогава ще полудея!
Хора слизат, качват се, ние стоим на вратата. Аз чинно чакам да ми се каже какво да правя. Изпълнителен съм. Културен, добронамерен. Е, не чак като във вица за изпълнителния, ама това е друга тема.
– Намерете си полицай, защото няма да ви дам карта – казвам спокойно и отново се усмихвам. Контрольорката ме гледа като човек, който току-що е осъзнал, че е глътнал отгровна гъба. Или че е изтеглил късата клечка. Или Господ тъкмо му е казал “не ме кефиш, копеле”.
– Няма ли да слизаме? – питам възпитано.
– На следващата – успява да каже тя, защото тъпканицата става по-голяма. Автобусът си заслужава наградата, защото явно може да се разтегля...
Дали да не я предупредя, че съм с лабилна психика и може да откача внезапно? Въздържам се, все пак възрастна жена е. Кустурица би могъл да използва историята в някой свой следващ балкански блокбастър. Да ме прощават радетелите за чист български език, но в момента не ми идва българска дума, синоним на блокбастър. Така.
До нас на вратата се качват и остават 5 човека. Нито един не си дупчи билет. Мълчанието продължава. Погледите на хората са толкова гъсти, че бих могъл да ги хвана като спагети... Забавлявам се.
Слизаме. Споменах ли, че вали хубав пролетен дъжд? Е, вали и то доста силно. Малко е студеничко, но се търпи.
На спирката идва още една колежка. Като онази от рекламата “ало, кулежке, пусни сигнал”, почти същата.
– Да си плати! – отсича тя. И предъвква нещо. Само да не ме наплюе, че всякакви ги има. Плъзнали са едни зарази, чудеса, затъмнения, земетресения, не знаеш, откъде ще ти налети глухата акула...
– Няма да плащам нищо! – отсичам аз. Явно няма смисъл да се правя на добър. Не че съм на 100% прав, но предвид обстоятелствата...
Първата контрольорка, тази с късата клечка и отровните гъби, вади кочан с прекрасни билетчета от по 7 лева. Мерси, не употребявам.
– Няма да плащам! – повтарям аз. И се усмихвам без добри намерения.
– Да идем под навеса – предлага русата. Силвия, може би.
– Никъде няма да ходя – и пак се усмихвам злобно. Нали съм злобен, познавате ме добре. И се радвам на дъжда. Чистя го от главата си и го размазвам по себе си.
– Ще трябва да изчакаме колата – казва отровената. Каква кола бе, да не дойдат да ме арестуват сега червените барети?! Зелени ли бяха? ГДБОП ли ще пристига?... Всъщност не бих се учудил!
– Не ми се чака никаква кола, на работа съм, пишете ми акт по-бързо, ще ви дам данни. Хайде, няма проблем – изреждам аз с благ глас. Отровената бавно осъзнава какво казвам. А аз казвам: па-ри ня-ма!
– Да идем под навеса? – русата амбиция е по-експедитивна. Тя и на кафе ще ме покани още малко... Мисля си, дали да не я въведа в магичния свят на приключенията и преживяванията ми със Силвия, но предвид ситуацията се отказвам.
– Никъде няма да ходя. Пишете ми акт и да приключваме!
– Пусни го да ходи под дъжда – нарежда колежката и тръгва. Явно е чула по новините, че се очаква цунами. Пък трябва и време, а тя бърза да скокне до навеса. Там сигурно раздават гумени лодки и спасителни пояси...
Отровената се засуетява с моето билетче в ръце, чуди се какво да го прави. Скъсва го най-после, едното парченце си го прибира в джоба, другото се опитва да ми го пъхне в пазвата. Не успява. Хвърля го пред мен и тръгва бързо след Силвия...
Бързо бегай, че цунамито идва, казвам си на ум и протягам ръце към дъжда. Усмихвам се.
Една жена на спирката пуши под чадъра си и гледа цялата ситуация. Не трепва изобщо. Може да е робот, всякакви ги има.
Идва следващ 84. Пак носител на награда. Усмихвам се и се качвам. Вътре научавам щастливата информация, че ще съм с доста по-малко хора. Купувам си билет, дупча го, пускам си “Turn the Page” и продължавам да се радвам на дъжда...
Винаги съм казвал, че човекът е най-тъпото животно. И пак се убеждавам, че не греша.
Това по някакъв странен свръхестествен начин ми дава вяра в доброто.
Приятен път.