автор: hristam

Аз съм един обикновен кротък човек на средна възраст. Такива като мен ги наричат "странни птици", но нямам представа защо. Мразя конфликтите, предпочитам уединението, и самотата изобщо не ме плаши. От тези хора съм, които в магазина безпроблемно ги пререждат и обикновено забравят да им върнат рестото. Ако пък се случи на такъв като мен да посети заведение, то задължително му поднасят остатъците от снощния банкет и му надписват сметката.
Изглежда ми е изписано на лицето, че бих преглътнал всичко, само и само да не влизам в неприятни спорове и да не ставам център на внимание. Това ме ужасява. Харесва ми да минавам през живота си леко, хрисимо и съвсем незабележимо. И общо взето се справям.
Бях съвсем млад, когато научих, че един от най-сериозните източници на всякакви неудобства са жените. От тогава старателно избягвам контактите с този пол. Това ми се отдава лесно, като се има предвид вродената ми незабележителност и неконтактност. Дори и най-закъсалата стара мома не би направила опит да ме примами, което ми осигурява нужното спокойствие и свобода.
Ставал съм неволен свидетел на толкова притеснителни ситуации, споделяни от колеги относно любимите им половинки, че се чувствам истински късметлия. Честно казано, за мен странни птици са такива като младия ми колега, който постоянно се рови в сайтове за запознанства и е склонен към безразборни контакти с непознати жени. От опит зная, че рано или късно такива като него завършват зле. Обикновено в един момент им се налага да се обвържат, и докато се усетят със свободата им е свършено.
Точно за това изобщо не припарвам до такива места. Влизам в нета единствено за да си върша пряката работа, и понякога да прочета новините.
За това и не разбрах как попаднах в онзи сайт онази вечер. Имам впечатлението, че по-скоро той попадна на мен. Всичко си беше както обикновено, когато изведнъж вместо обичайната новинарска страница пред мен затрептя ярък надпис - "Намери своята половинка сега!". Някаква глупава грешка, помислих си, и побързах да затворя страницата, но не се получи. Буквите нахално продължаваха да пусират пред очите ми, и реших да рестартирам. Надписа се появи веднага след като екрана светна. Това започна да ме озадачава дори повече, отколкото да ме изнервя. В мен започна да набъбва едно странно любопитство, което ме плашеше, но не можех да го потисна.
Докато се усетя вече четях указанията: " Попълнете следната анкета и продължете". Искаха се данни за пола, възрастта, професията, любими занимания...
"Ама че работа, що за глупост е това" - скръцнах мислено със зъби и попълних анкетата. Не можех да повярвам, че се занимавам с това.
Следващата стъпка беше въпрос относно моите предпочитания към евентуалната партньорка. Тук вече не се сдържах и нервно се изсмях. Имах усещането, че някой си прави лоша шега с мен. Е, добре, хрумна ми, и аз мога да се шегувам. Започнах да попълвам дори без да мисля. А и нямаше върху какво толкова да се замислям, разбира се, при мен изобщо не можеше да става дума за каквито и да било предпочитания в тази посока. Но пък имах чувството, че ще се позабавлявам, което беше ново за мен и ми харесваше.
Точно бях приключил и се готвех да продължа, когато чух, че някой блъска по входната врата. Беше доста необичайно - мен рядко ме търсеха, но дори и когато го правеха за целта си имаше звънец. В бързината се ударих в ръба на шкафа и чак тогава забелязах колко е тъмно. Странно как не съм забелязал и не съм светнал лампата.
Отвън дочух кресливия глас на съседката от дясно. Беше една досадна стара мома, която имаше лошия навик от време на време да ме притеснява за щяло и нещяло, макар ясно да й бях дал да разбере колко ми е неприятно това.
- Аз съм, аз съм, съседе! - чух за пореден път, сякаш можех да не не го разбера по шума, който вдигна. Държеше свещ и изглеждаше нервна. - Не мога да се свържа с енергото, а няма ток повече от половин час. Та звъннах да попитам дали не знаеш нещо...
- Нищо не знам - казах машинално, а после се сепнах. - При мен има ток.
Последното прозвуча някак въпросително, защото изведнъж ме осени странно съмнение. Изглежда - нея също, защото решително ме изблъска от вратата и се опита да светне лампата в коридора. Не светна.
Дори на бледата светлина на свещта забелязах възмутения й поглед. Явно реши, че просто не ми се занимава с нея, което наистина беше така. Но в случая най-малко това ме притесняваше. Хукнах към стаята дори без да затварям вратата, в тъмното пак нацелих шкафа, този път с другия крак.
Стаята сияеше от меката светлина на монитора, но още по-сияйно беше създанието на екрана. От изненада залитнах върху бюрото и съборих настолната лампа.
- Хубава работа! Що за обноски са това?! - сепна ме заядливия глас на съседката, вмъкнала се нахално зад гърба ми. Говореше на мен, но очите й шареха из стаята, търсейки някакви улики срещу мен.
Инстинктивно застанах пред екрана, но с крайчеца на окото си мярнах, че е тъмен. Обърнах се - да, наистина беше изгаснал. А изобщо не се бях докосвал до компютъра.
Не знам как успях да прозвуча членоразделно, но измърморих нещо, което я накара да ме остави най-сетне на мира. Малко след това дойде и тока, но когато включих компютъра образа на младата жена не се появи. Не успях да открия и въпросния сайт, макар да го търсих часове наред.
Никога преди не се бях чувствал толкова объркан и разтревожен, и изобщо не знаех какво да предприема. Защото на екрана, макар и за секунда само, бях зърнал образа на привлекателната млада колежка от съседния отдел, с която се надпреварваха да флиртуват от как се беше появила.