автор: tiamat

Отново те рисувам по прозореца-
освободен от мрежата на клоните,
където зимен вятър те заплете,

за да нахраниш зимни птици със очите си
и топло да се сгушат в твоите длани...

А аз те доближих, да те рисувам,
но чужд остана ти за топлината ми,
и само по стъклата разпилях дъха си,
с който те създавах във очите си.

А птиците кълвяха по прозореца-
ревниво бранеха те от рисуване
и тези птици кацнаха в очите ми,
защото бяха жадни да те пият.

И те изпиваха.Изсмукваха до сухо
дъха...остана очертанието.
И ослепях от толкова нестигане,
от топлина, разбита по прозорците-
изстинах –
във обятията на вятъра,
който те заплете да те нямам.