автор: kia

Поднових старо желание и се превърнах в русалка. За части от частите на секундата. Без уговорки „Амии вероятно ще стане, но нека първо го обсъдим”. Не се появиха разни знаци от съдбата, че не ставам за морско създание. Въздухът се превърна в солена вода, нахлу през ноздрите ми и точка.

Случи се така че сбъдването на желанието съвпадна с прословутото земетресение през лятото на 2009г. По крайбрежието на Черно море. Минути преди песъчинките да затанцуват бясно, се излежавах безгрижно на плажа.Без хавлия или пластмасов шезлонг – пречат на връзката ми със земята. Притисках тялото си към песъчинките с надеждата, че попивам аромата им с всяка клетка на плътта си. Слънцето пържеше незащитените с крем участъци от кожата ми, а самотни угарки от фасове дразнеха морския въздух с нежни докосвания от никотин.

Любимият ми сезон, когато лошото не може да бъде достатъчно лошо край морето. С крака, заровени до глезените в пясък, времето умираше с усмивка. Пискливи хлапета строяха пясъчни замъци напук на родителските заповеди да стоят повече под чадъра. И моето момиче беше там – ровеше щастливо в пясъка с главата на поредната си кукла. Точно къде беше „там”, можех само да предполагам. Манията за контрол над детето не ми бе присъща, когато се излежавах край морето. На плажа, децата стават общи. Дори да изпуснеш от поглед своето – всеки втори е загрижен родител, който ще обърне внимание на изгубило се хлапе.

Не беше необходимо да се оглеждам и за съпруга ми – беше предсказуем. Сумтящ мъж, зяпнал в красавицата на съседен шезлонг, докато се преструва, че чете вестник. Ще ме попита искам ли разхладителна напитка от кафето, за да разходи тялото си пред девойката. Всеки плаж си има задължително по една такава. Тазгодишната беше руса, с френска плитка до кръста. Без обичайния слънчев загар, облечена в почти прозрачна кожа. Късметлийка. Приличаше по-скоро на пластмасовите изделия „Барби”, отколкото на човек. Отлично фабрично производство с малък недостатък – все още си играеше с кукли. Когато се настани на мястото си, първата и работа беше да подаде биберона на пластмасовото си бебе.

Тъкмо злорадствах колко по-красива ще бъда от нея, ако се превърна в русалка, когато пясъкът под мен се раздвижи. Отворих очи, видях само вода. Инстинктивно вдишах, но наместо въздух погълнах огромно количество солен разтвор с парченца водорасли. Опитах се да стъпя на твърдо и установих, че нямам крака. Синьо-зелена рибя опашка беше новата ми придобивка.

Най-накрая Добрата Фея си свърши работата. След години на безплодно взиране в небето (и що-годе празно въздушно пространство на земята) с молба да ме превърне в микс между някаква риба и човек, тя все пак дойде и изпълни желанието ми.
Доволна съм от развоя на събитията. Така и не почувствах земята като свой дом. През първите си моменти като русалка едва ли съществуваше по-благодарно същество от мен. Получих нещо, което винаги ми е липсвало, когато съм далеч от солената морска вода – усещането за сливане с морската пустиня. Сега, бях част от нея. Е, почувствах лека вина, че изоставям семейството си, но знаех, че ще се справят и без мен. Реших да запечатам последен спомен от тях в съзнанието си и да го запазя, докато паметта ми все още работи.

Бавно си проправих път към повърхността. Опашката ми все още не беше координирана, а подводното течение, предизвикано от земетресението, ме затрудняваше допълнително. Мятайки се като риба на сухо показах глава над вълните.

Изглежда земята беше спокойна. Хората стояха прави и се озъртаха в очакване на нов трус. Като че ли земетресение може да се види. Хавлиите висяха омърлушено в отпуснатите им ръце и не смееха да се надяват на нов допир с пясъка. Плажът се наслаждаваше на мъртвешка тишина. Когато природата говори, хората млъкват уплашено в очакване на нови заповеди.

Видях момиченцето ми да стои мирно до баща си, прегърнало куклата. Той обхождаше плажа с поглед, за да ме открие сред множеството полуголи тела. Когато не ме намери, попита детето:
- Къде е мама? Нали беше до теб преди малко?
- Не знам. Аз си правех дупчици в пясъка с куклата – чинно отговори малката и показа оваляната в пясък глава на играчката.
- Хм, странно, последно я видях до теб – зачуди се съпругът ми и огледа плажа за последен път.
- Е, нищо. Ще ти намерим нова мама, нали? – обърна се отново към детето. – Какво ще кажеш за онази жена, ей там – посочи той русата девойка с френската плитка.
Детето се обърна към нея, погледнах я и аз. Жената стоеше права и се опитваше да намаже слънцето със слънцезащитен крем UV фактор 25.
- Това не е мама – отвърна дъщеря ми и стисна още по-силно куклата.
- Виж, принцесо, знам, че не е мама – потвърди съпругът ми и приклекна до детето. Отметна кичур коса от челото й и го премести зад лявото ухо. Винаги правеше този номер, когато се опитваше да я убеди в нещо.
- Това не е моята мама – повтори малката.
- Да, но е по-хубава от мама – защити се мъжът ми. – А и прилича на кукла Барби. Ти нали обичаш Барби? – попита той и се втренчи в очите на момиченцето.
- Много! – усмихна се то и в очите му затанцуваха лилаво-жълти пеперуди.
- Тогава, да вървим при тази жена и да я попитаме иска ли да ти бъде мама, нали – реши съпругът ми и протегна ръка към момиченцето ни.
То хвана ръката на баща си и двамата се запътиха към блондинката с изкуствено бебе. Не ме забелязаха там, сред вълните на Черно море. Не видяха как им махам с ръка за „Сбогом”, докато солената вода ме теглеше навътре към новия ми дом.

Земетресението не взе нито една жертва. Поне така твърдяха медиите. Числената стойност на почиващите край морето беше точно толкова, колкото и преди труса. Ранени или изчезнали нямаше и това съобщение предизвика една групова въздишка на успокоение. Никой не отчете дори наносекунда от човешкото ми съществуване. Сякаш изобщо не се бях раждала.