Първият спомен, който имам от осевите линии, е доста далечен.
В онези времена хората имаха лица, чаят се събираше от поляните и липите, киселото мляко се продаваше в стъклени бурканчета, а телевизорите не бяха в центъра на живота. Дълго преди да се сблъскам с осевите линии станах ученик. Първите ми чинове не бяха дървени и не бяха в класна стая; нямаше и черна дъска, нито тебешири или дневници. Всъщност те дори не бяха чинове, а най-обикновени хора, на които казвах мамо, татко, бабо, дядо... И само когато ме вземаха на коленете си и започваха да ми разказват разни неща, се превръщаха в чинове. А аз неусетно вземах първите си уроци, без изобщо да подозирам колко тежки изпити ми предстоят по този материал през целия ми по-нататъшен живот...
Осевите линии са конците, с които пътищата се пришиват към земята. На места те са плътни и безкомпромисни и не позволяват на пътя да мръдне ни наляво, ни надясно; другаде само са го тропосали, сякаш невидимият шивач още се чуди дали да го остави там, където е, или да го разпори решително и да го зашие в някоя друга посока.
Само в детството ми пътищата са без осеви линии. Дори широкият асфалтов път, по който тромаво се движи автобусът за града, и той е метнат свободно сред нивите и само мързелът и размекнатите от лятната жега крака му пречат да се премести напряко през лозята. По тези пътища без осеви линии се случват най-различни интересни неща. Понякога по тях избръмчава някой голям камион, който спира със скърцане пред селската сладкарница и само след час вече тичам, прашен и засмян с фунийка млечен сладолед. Друг път, особено вечер, по същите тези пътища от далечна Русия идва Кашчей и се настанява коварно под леглото ми. Въпреки, че не го виждам, аз знам че е там и само чака да заспя, за да ме изяде както аз изяждам фунийката със сладолед. В такива нощи само добре подпъхнатия юрган и здраво стиснатите от страх очи могат да ме спасят от дебнещата му хватка.
Днес Кашчей стои затворен в книгата, сладкарницата отдавна е превърната в частен магазин за хранителни стоки, а автобус до града няма. Много от чиновете, на които научих онези първи детски уроци отдавна са заровени и само стърчащите дървени кръстове напомнят, че някога ги е имало. Всъщност не, не са само кръстовете. Останаха и осевите линии, онези, които зашиват пътищата към земята. Останаха, за да ми напомнят, че има и незашити пътища, без осеви линии, без строги посоки и дори без асфалт. Те свободно се местят с вятъра на мислите ми и по тях мога да стигам там, до където никой друг не е успявал да се добере. И когато понякога се случи да срещна Кашчей по тях, ми се иска да го прегърна и да му кажа, че всъщност той не е никакво чудовище, че истинските чудовища, онези, които се крият под леглата и изяждат хората, се движат само по пътищата с осевите линии...