автор: Weed

Имало едно време едно далечно кралство. Кулите на замъците стигали до небесата, крепостните стени били по-големи от планина, а портите им били непристъпни.
В това кралство царувал крал, крал без сърце. Той нямал кралица. Страшна болест я приковала на легло преди години, а после я отнела от света.
Преди смъртта на кралицата, кралят бил весел и състрадателен, цялото кралство празнувало дни и нощи, но след тежката загуба всичко замряло. Не се чувала музика, нито пък смехът на децата. Цветовете изсветлели и всичко станало черно бяло. Хората забравили що е веселие. Цветята умрели. Но кралицата оставила нещо след себе си. Това било момиче с очи зелени като тревата, коси червени като огън и кожа бяла и нежна като порцелан. Това момиче се казвало Роза.
Кралят водел дългогодишна война с царя на съседното царство. След много битки и изгубени воини, двамата владетели сключили примирие, според което кралят трябвало да даде своята дъщеря за жена на царя. Роза била едва на 17, разцъфтяла като майско цвете. Но колкото била красива, толкова била и бойна. За нея били скучни бродерията и плетенето. Още от малка се учела да стреля с лък и да се надбягва с коне редом с мъжете. Тя имала мечти, искала да разучи света, искала да плава по всички морета и океани,искала да открива нови и нови неща, също така искала да се влюби, и да се омъжи по любов, а не по сметка. Когато научила, че трябвало да се омъжи за царя, тя отишла при баща си и го попитала:
- Татко! Вярно ли е това, което чух? Наистина ли ще ме пратиш за жена на царя?
- Да.
- Не! Не можеш да го направиш! Не искам да прекарам живота си прикована на трон, без да осъществя мечтите си! Не искам да съм омъжена за мъж, който дори не познавам. Мъж, за който знам, че е искал да унищожи родното ми място. Не искам да бъда ничия робиня, никой да не чува виковете ми и никой да не вижда сълзите ми! Не искам..
- Решено е! Утре при изгрев слънце заминаваш. – отвърнал строго краля.
- Но татко...
- Върви и си приготви най-красивата рокля! Не искам да ме излагаш в чуждо царство
- Аз няма да...
- Нямаш право на глас. Казах ти – решено е! При изгрев заминаваш в новия си дом!
Роза се разплакала и побягнала към стаята си. Легнала на леглото си и започнала да се чуди как можело баща й да бъде толкова коравосърдечен? Защо й причинявал това? Тя ли е била виновна за нещо? На вратата се почукало :
- Милейди, баща Ви каза да Ви помогна да се оправите за пътуването.
Нощта бе минала през сълзите на Роза. Първите лъчи заблестели по мокрото й лице. Момичето седнало покорно на стола и оставила дойката да й оправи косата.
- Мило дете, не плачи. Ще се запознаеш с нови хора. Няма да е толкова лошо – казала дойката
- Но аз не искам да напускам кралството. Това е моят дом.
- Знам, детето ми, знам.

Слънцето изгряло, младата принцеса слязла в двора. Огледала се , търсейки някого, но навън била само тя, кочияша и каретата,която щяла да я отведе в съседното царство. Качила се в позлатената колесница, стиснала силно в ръка медальона оставен от майка й, изобразяващ неизвестно за нея цвете и потеглила.
Това, което търсела било баща й. Мислела, че той ще я изпрати, но него го нямало. Той сигурно пак се е занимавал с докумнети, или спял, или може би се разхождал из градината. Всъщност Роза не знаела какво прави баща й, защото тя почти не го виждала и не говорела с него.
Слънцето се било показало едва наполовина, когато Роза, чула шум. Първоначално решила, че си въобразява и че просто й се спи, но после каретата спряла. Чула няколко силни удара.Била объркана. Чувала само гласове на мъже, които се разправят,но не можела да разбере за какво си говорят. „Какво става тук?” помислила си тя и в същия момент през вратата влязъл мъж,който я изтеглил навънка, хванал й ръцете и я държал здраво, сякаш да не избяга. Все още неосъзнало се момичето, видяло около 15-тина мъже гледащи я с почуда.
- Махнете ми се от пътя – изкрещял някой из отзад
В същия момент тя видяла мъж. Той бил на около 24 години, висок, с добро телосложение. Очите му били сини, а косата дълга и кафява, вързана на опашка.
- Тази пък коя е? – попитал мъжа, другарите си – нали ви казах да вземете златото и да бягате!
- Но, шефе, ние отворихме каретата и тя беше вътре..и та..ние я изкарахме..и ти дойде.. и
- Млъкни, Малък Джон!
- Добре, шефе.
- Коя си ти? – попитал той младата принцеса
- Аз трябва да те питам кой си и с какво право ме държите като заложник! – казала принцесата и се опитала да се измъкне от захватката на мъжа,който я държал
- Извинете, милейди! Права сте, трябваше първо аз да се представя. Казвам се Стивън, но тук всички ми казват „шефе”, а това е моята армия от разбойници. Борим се срещу лошите и се опитваме да върнем предишните цветове на нашето скромно кралство. – Стивън се поклонил с присмех, без да знае кого са хванали.
- Това ли наричаш армия? – при което принцесата настъпала разбойника, който я бил хванал и той веднага отскочил назад – Имате нужда от малко тренировки.
- Ти пък каква си, за да ми казваш от какво се нуждаем аз и армията ми?
- Аз...съм по-добра от вас! Това мога да го кажа със сигурност.
- Не мога да прима такава обида! Искам състезание, мадам!
- Както кажете, „Милорд” – и Роза се поклонила подигравателно
- Малък Джон, донеси ми лъка, донеси и един на дамата. Голям Джон, направи ни мишена на дървото!
Минали десетина минути и състезанието започнало.
- Като за начало ще го направим от разстояние десет крачки. – казал Стивън и всички се засмели.
Принцесата надигнала лъка си, прицелила се и в следващата секунда стрелата седяла в средата на мишената.
- Хах, това беше лесно – отвърнал разбойника – сега от 20 крачки.
Принцесата отново се прицелила и следващата секунда стрелата била отново в средата на мишената.
- ...и това беше лесно! 30 крачки..
Още не си бил довършил изречението и третата стрела на Роза вече била в центъра на мишената.
- 40 крачки!!
Пак същото. Стрелата била толкова бърза, че никой не успял да разбере кога е стигнала до центъра на мишената
- 50 крачки!!!!
- О, ами ако не успея? – попитала Роза
- Ако не успееш, оставаш при нас като заложница
- А ако успея?
- Ако успееш, ще те върнем там от където си.


Роза се замислила. Ако не уцели това можело да бъде шансът й да реализира всички свои мечти. Можела да стане разбойничка. Можела да бъде редом с мъжете по цял ден, щяла да носи мъжки дрехи и щяла да изхвърли всички рокли. А ако уцелила центъра щяла да бъде робиня до края на живота си. Не било трудно да реши. Тя вдигнала лъка, прицелила се, стреляла и уцелила дървото. Дори не улучила мишената. Чул се присмеха на 15 мъже, включително този на Стивън.
- Е, явно оставаш при нас – казал Стивън
- Да, повече няма да видя семейството си... – отвърнала Роза и се престорила, че плаче
- Недей така, миличка, не е толкова лошо при нас – казал малкия Джон и я прегърнал – Хайде, сега ще те отведем до бърлогата ни. Ще ти дадем по-удобни дрехи, ще се изкъпеш и ще ни направиш нещичко за ядене.
Младата принцеса не знаела как да реагира. Онези грубияни, които я взели за заложница, сега я успокоявали. Те били мили и дружелюбни. Тя била попаднала на перфектното място.
Вървели дълго време, може би около час,когато стигнали до една гора.
- Голям Джон, помогни на дамата да мине през пътя. Не виждаш ли, че й е трудно, а милите думи не могат да й помогнат да прескочи скала. – казал Стивън
- Добре, шефе.
Големия Джон хванал Роза и я вдигнал. Остатъка от пътя тя прекарала в ръцете му, а той заслужено си бил получил прякора. Големия Джон представлявал мъж на 29 години. Височината му трудно можела да се измери, но на Роза й изглеждал поне 1.95, косата му била също дълга, но спусната. Очите му били малки и трудно се определял цвета им, но сякаш били кафеви.
Роза била в ръцете на Големия Джон около половин час, когато стигнали вече в дъното на гората. Първоначално се виждали само дървета и една река, но когато се вгледала, видяла няколко малки постройки: „Това ли е ...бърлогата?” помсилила си тя.
- Е, мадам, това е вашия нов дом. – казал Стивън
- Изглежда...много уютно! – излъгала Роза – но ще има ли място и за мен?
- Можеш да спиш при мен – казали синхронно половината разбойници
- Не! Тя е наша гостенка. Ще спи в моята бърлога, аз ще вардя навън и без това не спя – казал Стивън и се усмихнал на Роза
- Не искам да бъда товар, все пак ...
- Не си ничий товар, миличка – казал Малкия Джон
- Щом казвате. Извинете, можете ли да ме псунете на земята вече? – попитала тя Големия Джон
- Моля?
- Дамата, иска да я свалиш на земята! – казал Стивън
- Ааа! Ам’ тъй кажи бе!
И Големия Джон внимателно оставил Роза на земята.
Стигнали до бърлогите, всеки разбойник изкарал по някоя своя дреха и я дал на Роза. Тя влязла в своя нов дом и се преоблякла. Ризата й била твърде широка, за това й сложила колана от роклята си. Панталоните също не й ставали, но добре, че знаела поне малко как да шие. Обувки само нямала, за това си сложила отново своите пантофки. Вързала си косата на две опашки и излязла навън. Не било толкова лошо. Гората била невероятно красива. Имало много цветя, чувало се как птиците пеят...
- Ела да те разведа – казал Стивън
- Добре, Стиви – отвърнала Роза
- Няма да ми казваш така! Стивън или шефе!
- Добре, Стиви.
- Казах ти да не... добре остави. Това тука са бърлогите.
- Мдаа, това вече ми стана ясно.
- Не ме прекъсвай! Та, това тука са бърлогите, онова е реката, там се къпем..
- Къпите се в река?
- Казах ти да не ме прекъсваш! Да, къпем се в река. Натам е поляната, там тренираме с армията..
- Ама и то една армия...
- Престани да ме прекъсваш!
- Добре де...какво друго има?
- Ами, то в общи линии е само това.
- Ясно. Аз все пак няма да се къпя в реката. Всички ще ме видят.
- Ще се справим и с този проблем. Сега ела насам да ти представя останалите

Роза си помсилила как щяла да запомни имената на всички, но щяло да й се наложи.

- Това са...- започнал Стивън
- Малкия и Големия Джон – прекъснала го отново Роза
- Какво ти казах за...
- О, да, да не те прекъсвам. Извинявай.
- Тъм, това са Малкия и Големия Джон, онова там е Мечока, до него е Мишока, после е Брадвата, Музиканта, Змея, Треската, Гъбата, Дивака, Магьосника, Даскала, Свещенника и Аз. Момчета това...всъщност не знам как се казваш. Е, как е името ти?
- Роза.
- Като цветето ли?
- Кое цвете?
- Онова от медальона ти?
- Не знаех, че е роза.
- Момчета, това е Роза.
- Но, Шефе, трябва да й измислим и на нея прякор – обадил се Малкия Джон
- Прав си Малък Джон. Е, момчета, това е Роза – Принцесата.

Минала една година от както Роза била разбойничка. Много неща се променили както за нея, така и за новите й другари. Те трябвало да свикнат на живота си с момиче в него, но не се оказало толкова трудно. Те й правели малки подаръчета, които страшно много радвали Роза. Може би най-милито било, че сложили плат на едно дърво до реката, за да може тя да се къпе спокойно. А някъде между всичките й спорове със Стивън, те се влюбили, но все още нито един от двамата не си признавал.
Вече станало есен. Стивън седял в листата, подпрян на едно дърво и правел нещо много съсредоточено, но сякаш се криел.
- Хей!– от някъде се появила Роза
- Недей ..
- Да, знам. Да не те стряскам - усмихнала се тя
- Добре, Принцесо, мисля, че научихте всичките ни правила.
- Бързо схващам. А ти какво правиш?
- Подаръче.
- За кого?
- За една прекрасна дама.
- От къде е тази дама? – намръщено попитала тя
- Тя живее дълбоко в сърцето ми.
- Интересно. Не си ми говорил до сега за никакви дами. Мислех, че сме добри приятели – казала Роза и тръгнала да става.
- Чакай – хванал я за ръката Стивън – то е за теб

И подал на Роза малка дървена фигурка изобразяваща роза. Последвало дълго мълчание и от двете страни. Те просто стоели в есенните листа и се гледали в очите. Нищо не можело да ги спре сега и двамата били толкова силни. Ръцете на Стивън се пресегнали към Роза, той я придърпал към себе си и я целунал. Това била първата целувка на Роза, не знаела какво да прави, но го правела. Тя не знаела къде е, вече се чувствала още по-силна и могъща. Целувката продължила по-дълго от мълчанието, но била прекъсната от бойни викове
- Шефе! Шефе! Нападат ни. Шефе, къде си?
- Какво става, Малък Джон? – отишъл веднага Стивън
- Нападат ни, Шефе. Кралят е разбрал къде се крием!
- Татко... – промълвила тихо Роза
- Какво каза? – попитал Стивън.
- Къде са оръжията? – стреснала се тя
Всеки взел по едно оръжие, но Роза знаела, че нямат шансове. Няколко мъже срещу армията на баща й. Ами ако й се наложило да убие собствения си баща, какво щяла да прави? Тя спряла да мисли. Казала си, че вече има нов дом и ново семейство и трябва да брани него. Чул се тропотът на коне и в следващия момент безброй стрели литнали надолу. Не били смъртоносни, но ранили тежко Малкия Джон.
- Атака! – провикнал се Стивън и всички побягнали към армията на краля

В очите им се виждало, че усещат загубата, но това не ги интересувало. Те се биели за своето кралство.

- Ваше Величество, за да не проливаме чужда кръв, предлагам Ви честен двубой между Вас и мен. – казал Стивън с надеждата да спаси своите приятели и най-вече Роза
- Аз не се състезавам с хора от народа. Вие не сте от моето потекло.
- А бихте проляли кръвтта на армията си за да заловите няколко разбойника. Идват тежки времена, Ваше Величество, имате нужда от възможно най-много хора.
- Добре – казал кралят след дълго премисляне.

”О, не. Татко е най-добрия боец, който съм виждала. Той ще го убие” помислила си Роза, но вече било късно. Двамата били кръстосали мечове и двубоят им щял да започне всеки момент. Чули се силни удари, сякаш има буря, но това били преплитащите се мечове. Били минали вече 15 минути от началото на двубоя, все още никой не бил надделял, но се виждала умората в очите на Стивън. Кралят го бутнал и разбойника паднал до едно дърво. В следващия момент всичко по земята било в тъмно червена кръв, оцветяваща кафявата почва. Стивън отворил очи и видял Роза със забит в гърдите й меч. Тя поела смъртоносния удар вместо него. Времето спряло, всичко утихнало. Роза паднала в ръцете на Стивън и промълвила тихичко
- Върни старите цветове на моето кралство.
- Да, ще го направя, обещавам ти! - просълзил се той
- Обичам те – казала му тя, а той й отвърнал с още една целувка. После тя се обърнала към краля и казала – Просто ми за всичко, което съм ти сторила... обичам те – и издъхнала.
Кралят се чудел за какво има да прощава на една разбойничка, но после видял медальона, оцветен в пурпурна кръв. Това била неговата Роза, той убил собствената си дъщеря.
- Господи, какво направих. – паднал на колене пред дъщеря си кралят – убих собствената ми дъщеря
- Вашата дъщеря? – попитали всички разбойници в един глас
- Моята дъщеря, моята малка Розичка. Трябваше аз да моля за прошка, не тя. Моля те, дъще, прости ми, където и да си. Чуй ме и ми прости.

Времето било спокойно, но сега подухал лек ветрец,в който сякаш кралят чул гласът на Роза да казва „прощавам ти” .

След 2 дена погребали Роза, точно под дървото под, което тя се бе почувствала най-щастлива. От него порастнали високи, трънливи храстове – рози. Те били точна като нея – можели да ти пуснат кръв първоначално, но ако успееш да ги усетиш, били най-красивото цвете на света.