Аз, Хуан Естебан Морильо, реших на преклонни години да напиша онова, което се случи с мен в джунглата на Амазонка. И нека то да остане като поука за наследниците ми, особено за скъпия ми внук Хуанито.
* * *
Шайка златотърсачи- това бяхме ние, плаващи с канута в очарователния ад на Амазонка. Комарите немилостиво жилеха лицата ни и някои от нас вече се тресяха от маларична треска.
Най-сетне стигнахме до онзи ръкав, който се разделяше като тризъбеца на Нептун. Там според легендите започваше царството на амазонките. Руините трябваше да бъдат най-много на половин ден път, но в коя от трите посоки? Гладни като чакали за плячката, разделихме се на три групи по трима.
Аз, Педро и индианеца Арока вървяхме по мочурливия бряг на притока. Задъханият от бързането шишко не спираше да се шегува с опасностите. Макар краката да не му служеха добре, не така беше с езика му.
- Света Богородица да ни закриля, макар тя сигурно изобщо да не ходи на такова пъклено място! Постойте де!- рече той и положи крака си на един дънер, за да си върже обувката.
Но не беше дънер това, а притаено чудовище. Атаката беше толкова изненадваща в приспивната мараня на джунглата, че когато се хвърлихме да му помогнем, крокодила вече бе налапал десния крак на нещастника. Индианецът хвърли с мълниеносна бързина ножа си, но той се отплесна в люспите около очите на звяра. Стреснато от контраатаката, вероломното изчадие се гмурна в зелените води с крака на Педро.
Разтревожени се втурнахме към клетия си другар, но кръвта шуртеше и нищо не можеше да се направи.
- Оставете ме!- прошепна Педро и склопи очи.
Натрупахме кал и камъни върху тленните му останки, за да не ги изядат зверовете...
* * *
Най-сетне достигнахме до едно място, където джунглата отстъпваше на редки храсти. Машинално отстраних няколко клони с мачетето си, но при второто замахване острието удари о камък.
Водачът Арока прочисти зеленината около така очертаващата се статуя.
От мрака на времето ни наблюдаваха рубинени очи, които при допира ми с камъка се пробудиха. Те приковаваха погледите ни с омайващ блясък. Очертанията на идола също засветиха призрачно синкаво.
Индианецът падна на колене и започна да се моли. Разтърсих го за рамото, но той избърбори нещо неразбираемо. За миг очите му се проясниха,
- Пазителят! О, Пазителят!- Арока скочи като ужилен и закрил очи, заотстъпва заднишком, докато стигне дърветата. След това се стопи в зеления ад.
- Глупав индианец!- ядосах се аз и захвърлих палтото си върху призрачната фигура на идола- Ама че поглед!
* * *
Макар да бях изминал поне стотина крачки от рубинените очи на Пазителя, нищо вече не беше същото. Руините, в които бях навлязъл продължаваха да светят със синкав блясък.
Неочаквано излязох на един площад, по средата на който светеха изумрудените води на езеро. Нагазих в плитките води, но за мое учудване в средата на водоема дъното се надигна до глезените ми. Може би там някога е имало малък остров.
Стъпалата ми опряха в дървени греди. Наведох се и затърсих между водораслите и тинята. Нещо проблясваше там.
Когато извадих ръката си, в нея имаше колан с изумрудени закопчалки, украсен с рубини и сапфири. Това беше коланът на Хиполита! Наведох се още веднъж и извадих една обица и красива сребърна диадема.
И тогава разбрах- стъпил съм на гроба на царицата- амазонка! Той е бил в центъра на града, обграден с преклонението и почитта на жителите.
Но друго странно място прикова вниманието ми. От другата страна на езерото се извисяваше огромна статуя, колкото три човешки боя. Исполинът имаше корона от светкавици и беше протегнал дясната си ръка, с длан насочена надолу. Стъпките ми ме доведоха до гръмовержеца Зевс и застанах под гигантската му длан. От нея заструи ослепителна светлина...
* * *
И тъй се намерих в ослепително бяла като седеф светлина, която ме понесе незнайно накъде. Когато отстъпих от нея, видях същата тази статуя, но много по-нова. Опадалите светкавици от короната на Зевс този път си бяха на мястото.
От двете страни пазеха меднокожи амазонки, облечени с туники и сандали. Те имаха малки кръгли бронзови щитове и къси мечове, затъкнати в коланите. Обърнах се назад и не видях гроба на Хиполита. Плиткото изумрудено езеро беше застлано с плочи като басейн, за да прочисти нозете на богомолците, отиващи към Гръмовержеца.
Към статуята се стичаха колони от най-различни по цвят, пол и възраст хора. Те заставаха под дланта на Бога и към искрено вярващите плисваше същата неземна светлина. Тя ги лекуваше, укрепваше душите им, изпълняваше желанията им, насочваше ги към Бога. И те си отиваха, озарени от чудото.
И тогава си помислих: не заради колана е дощъл тук някога Херкулес, но за да се поклони. Възможно ли беше заедно с Хиполита да са построили статуята на това свято място? Възможно ли е да са усетили слизането на Господа още в онези варварски времена?
* * *
Бях невидим за богомолците пред Зевс- дори бдителните амазонки не ме забелязваха. Внезапно видях как двама мъже носят един старец, седнал на груб дървен стол. Те го поставиха на свещеното място.
Някаква незрима ръка ме затегли към престарелия мъж и когато го погледнах в очите, познах се. Всичко се преобърна и станах...себе си. Попипах белите си коси.
Когато плисна Божията Светлина, усетх мир. Какво да искам? Нито богатството, нито имотите стравуха толкова, колкото този момент.
- Господи!- прошепнах аз.- Не искам нищо! Достатъчно ми е, че видях отново твоята Светлина!
* * *
И като минах през вълшебната колона от Светлина, намерих се отново млад в същото време. Коленичих в калните води пред статуята и се разтърсих от плач. Сълзите проникваха в душата ми с простата истина- аз дойдох за злато, но получих откровение, което няма цена.
Торбата от рамото ми падна в тинята. Извадих от нея колана, обицата и диадемата и твърдо решен се насочих към мястото, където ги бях открил.
Положих бижутата там, където бе погребана Хиполита. Никой нямаше да ме разбере.
Царицата на амазонките беше извършила свято дело и тези останки не биваше да бъдат давани на поругание.
Когато се изправих, усетих невидима малка длан, която ме помилва по дясното слепоочие. Сякаш духът на Хиполита ми благодареше.
* * *
Аз, Хуан Естебан Морильо, написах в пълен разсъдък тези случки от младостта си. И ако нещо не съм написал достатъчно, нека Господ ми прости, преди светлината на Духа Свети за последно да ме поеме....