«...Бъди жив, бъди жив в Любовта!
Мъртвите не могат да направят нищо.
Кой е жив в този свят на призраци?
Този, чиято любов не спира да се ражда...»
Маулана Джалал ал-Дин Руми
Рааби ал-Адавах седеше кръстосала крака край пустинния огън. На нея не й е хрумвало, че животът е кратка птича песен, изпратена от Бога в израз на кратковременна любов към себе си. Седеше Рааби и въртеше дървената лъжица в медното котле. Вътре вреше любимата й гозба – тавакул. Приготвяше се бавно, стоически, с напоение. В котлето къкреше любовта на Рааби. Звездите огряваха студената пустиня, изпращаха лъчистите си послания на дъното на котлето така, щото то възвираше на пресекулки, а няколко капки от тавакула изригнаха и цопнаха в очите на Рааби. От това не произлезе световна колизия, но жената се надигна изненадана и с крайчето на абаята си избърса очите. Цветът им се промени от черен кехлибар на зелен турмалин.
От дълго време един едър гарван наблюдаваше младата жена от дървото. Наблюдаваше я гарванът, а тя наблюдаваше него и се усмихваше тайнствено. Птицата сякаш вкаменен истукан не помръдваше от мястото си, а лъскавите й очички подвижно следяха движенията на Рааби. Отдавна с никого не бе споделяла аскетизма си и затова тя се радваше на присъствието на гарвана.
Внезапно птицата се отскубна от изсъхналия клон на дървото и полетя към жената. Кацна от лявата й страна и каза:
- Не може жената да се появи пред хора с открита глава! Защо не си се забрадила?
Раби изгледа Гарвана и се подсмихна. Нали беше жрицата на нощта, знаеше твърде добре правилата и традициите. Но тя не беше човек на правилата, аскетизмът й величаеше Бога, но не величаеше човешките правила.
- Според религията жената е сатана и от фонтанелата на главата й се излъчват лоши помисли и влияния! – продължи гарванът. – Но ти това го знаеш прекрасно, скъпа! Интересно ми е защо престъпваш законите?
Жената продължи да разбърква с дървената лъжица звездите в котела. Нищо не отговори. Тази глупава птица не разбираше нищичко от господния замисъл и неговите знакови елементи. Така, както хората нищичко не разбираха.
- Моят огън гори от снощи. Моят огън разпространява сведението, че нощта е преходна и птиците гнездят спокойни. Ще нахраним ли птиците, приятелю, или и този ден ще е безплоден от бродене в чуждите умозрения? – рече Рааби ал-Адавах.
- Ти ме обиждаш, жено! – каза гарвънът и замълча поразен.
Рааби остави лъжицата в нагоденото от мъхове кътче за готвене и положи ръцете си в скута. Наклони настрани главата си и хитровато изгледа едрата птица. След това въздъхна така, че пустинният вятър сукум се скри в ноздрите й и настъпи космически вакуум около дървото и огъня.
- Край моя огън някога се прислони един бездомник. Очите му горяха от треската на религията, а краката му бяха изранени от търсене на вечната истина. Понеже моето дърво е плодно, когато подслонява изнурените пътници, така и онази вечер то откъсна плодовете си и ги спусна в скута на загубения бродник. Седна бродникът до мен край моя огън. Яде подарените дарове на дървото и ме гледа изпитателно. Мълчахме и слушахме звездопада. Музиката на сферите бе настроена арфически и попаднахме в пространството на духа. Преситен от плодовете ми и обзет от божия дух, пътникът разгледа дюкяна на душата ми и на никой рафт там не откри надежда за рай или страх от ада. Така той се влюби в душата ми и поиска да ме люби както скитника обикновено люби топлата си домакинка. И понеже Бога е раждал всички ни с любов, правейки любов от камъните, правейки и хора от любов, аз се отдадох на странника. Моите инстинкти са неизчерпаеми кладенци, от дъната им надзъртат очите на Създателя, а водите им са пивки, с дъх на канела и женски съсци. Няма да те лъжа, гарване – хубаво ми беше. Истината не е в простото познание, приятелю, нито красотата е в истината, нито животът е в Бога, нито Богът е в религията. Чрез изпитанията на нашата любов, всеки път раждаме Създателя за себе си така, както той ни ражда при всяко сътворение.
Гарванът мълчеше. Той беше изпратен ласкател и покварител. Отдалеч гарванът бе съзрял сиянието във фонтанелата на Рааби и сега идваше да го изкълве с погнуса. Но вместо това реши да почака още. Раби се наведе потайно към него и прошепна:
- От фонтанелата ми се излъчва любов, приятелю, а любовта плаши хората, понеже единствено могат да я изпитат, но не и да я умозрат!
Тя знаеше какво прави – отгърна абаята си. Изпод нея се показа тялото й – нахапано от търсения, от мъжки щения, от челюстите на хорското съмнение и словоблудство. Бръкна Рааби с шепа във врящото котле и поднесе тавакул към раните си. Дълго маза дамгите тя, дълго – почти цяла нощ, докато накрая всичко зарастна и изпохапаната й плът възвърна женското си очарование. Съблазни гарвана Рааби, изскуба го перо по перо, остави го гол по душа, остави му само презрението. Гарванът парализиран от хубостта на душата й не се съпротивляваше. Изпращаше призрачните си пулсации право в очите на жената.
Любиха се дълго – почти няколко столетия. Глупостите, с които светът е формирал тялото му се татуираха върху пясъка, отърва се тялото му от тях. Религията му се въргаляше като черна дрипа от пера край жилавите корени на дървото. Ослепи Рааби мъжкото му озверение, отряза презрението му към хората и го изхвърли далеч да го глозгат пустинните хищници. Избликна спермата му и я пося в пустинята – от нея щяха да покълнат нови светове и вековни цикли.
Когато приключиха Рааби изтри с ръка устата си – дълго целувана и напоена с гарвановата слюнка, успокои ударите на сърцето си – шибани от камшика на страстта. Изпусна от ноздрите си нощния сукум и около дървото и огъня й се изпълни с въздух отново. Гарванът се върна към старите си навици и навлече перушината си. Взе да натиска с клюн всяко перо на мястото му сякаш притъкмяваше дреха. Учуди се жената как може някой след пречистваща баня да навлече отново старите си дрехи и навици, вонящи на пикоч и спарено камилско седло, но не обърна голямо внимание на това.
Тя взе през това време дървената лъжица и разбърка яденето. Реши да нагости гарвана – вече знаеше, че е пратен с мисия. Мисията на мъжете. Отсипа в една раковина и подаде горящото ястие на птицата. Гарванът погледна бледите ръце на Рааби. Сърцето му запрепуска като скален овен. От раковината се издигаше питателен мирис, чист от илюзии, дъхащ на женска плът и вековни проклятия. Човката му сама се протегна и цопна в райския тавакул. Опита се гарванът да изпие глътка, но не успя. Погледна с едното си око раковината и пак потопи клюна си. Жената го гледаше спокойна отстрани и пращаше мантрическо вдъхновение към него. Накрая птицата се отказа и ядно изграка. Потресе тялото си, настръхна перата си лъскави като очите на Семирамида някога и рече:
- Ти отново ме обиждаш, жено! Тази раковина е плитка и не мога да ям от нея!
- Сам обиждаш себе си, приятелю! Желаеш да пиеш от плътта ми, но го правиш единствено с клюна си, вместо да проникнеш в духа ми! Мисля, че нищо не си разбрал! – каза кротко жената и се загърна отново в абаята си.
Нощта продължи да свири на устните на Създателя, звездите продължиха да се къпят в медното котле и да избухват в очите на Рааби – космически турмалини, обратно преливащи в черни кехлибари.
Рааби ал-Адавах седеше кръстосала крака край пустинния огън. Тя вече знаеше, че животът е кратка птича песен, изпратена от Бога в израз на кратковременна любов към себе си. Седеше жената и въртеше дървената лъжица в медното котле. Вътре ври любимата й гозба – тавакул. Приготвя се бавно, стоически, с напоение. В котлето къкри любовта на Рааби. От котлето се подават жълти костеливи гарвански крака.
* тавакул - абсолютно доверие в Бога, мюсюлманските аскети практикували тавакул като по-късно това станало централна концепция на суфизма.