автор: vitoriovitalis

56. Пътят

          Лелята събужда по тъмно Вито и Боби.
Багажът им е подготвен от снощи. В сака има хляб, кашкавал, домати, консерви с копърка и на дъното – голяма диня.
          Още сънените момчета слизат от вилата към бараките на лагера. Тасови още не са се нанесли в новата си постройка. До края на смяната има още няколко дни. После ще прехвърлят одеялата и чаршафите горе - и са готови. Те не са големи домакини. Не са и претенциозни. Свикнали са на всякакви условия.
          Мошеникът вече е станал и се разхожда като петел на плочите пред бараката. Заекът се измъква с разкопчан колан на късите си панталони - същите като на брат му, но не са му така отеснели. Вдига крак на полуизгнилите греди, укрепващи изкопа, и завързва връзките на кецовете – първо на единия, после и на другия крак.
          - Айде, бе, тутко ! – Брат му е нетърпелив. Каквото и да се говори, Мошеникът е по-организиран и дисциплиниран от другия близнак. Ето и сега багажът му е стегнат и готов за дългия път.
          - Страхотна куродървица ме е хванала. – Заекът се поглажда отпред.
          - И при мене е така, но е по-лека. – Мошеникът загрижено поклаща глава.
          Вито се чуди - какво ли е това ? Да не е някакво заболяване ? Боби гледа да е по-далече от тежкия сак. Заекът се скрива, за да се изпикае на гърба на бараката. Вътре бащата и майката още спят на широкия нар под войнишките одеяла. Показва се, пристягайки колана.
          Малката група се изнизва по нанагорнището. Минават по моста над потока. Хладният утринен вятър ги кара да потръпват. Водата шуми между камъните. В Ученическия лагер още спят. Знамето не се вее както обикновено на високия дървен пилон. Вечер го свалят, а сутрин го вдигат под строй. Бунаци!
          Заекът води колоната. Боби се тътри отзад. Той ще е проблемът на катерачите. Вито изнемогва под тежестта на динята в сака. Ще трябва да се сменяме за носенето. Момчетата започват преговори по въпроса.
          В гората е съвсем тъмно. Гредите на моста над реката са станали хлъзгави от утринната роса. Водата бучи недоволно отдолу. Бързият Заек се подхлъзва и тупва на гърба си. Мошеникът светкавично го хваща за ръката.
          - Тия кецове !
          Момчетата обсъждат туристическата екипировка. Както в повечето области, и тук сме изключително назад. На Запад имало невероятни неща ! Вито си мълчи. Покрай сладките приказки, забравиха, че трябва да го сменят. Но Заекът се сеща.
          - Дай сака ! - Точно навреме.
Излизат на пътя за Лесничейството. След малко започва изкачването към върха. Свиват по пряката пътека, осеяна с големи плоски камъни, нахвърляни от работниците за по-удобно ходене. Още са в горичката и сутрешният хлад се усеща в рехавата сянка на изкуствено залесените борчета. Косъмчетата на ръцете настръхват.
          Момчетата запушват носове. Минават покрай дълга редица кенефи, сковани как да е от дебели и криви брезови клони. Вътре е опасно да се влиза. Те са задръстени от лайна. Безстрашните горски работници са срали навсякъде наоколо - само не и в огромните триъгълни дупки, приготвени за целта. Донякъде са извинени - балансирането върху хлъзгавите брезови клекала в случай на нужда не е никак безобидно. Дори по самата пътека се срещат черно-кафяви купчинки, покрай които се извива туристическата група. Мухите страстно бръмчат. Хигиена ! Култура ! Възпитание ! Какво можем да очакваме от тоя прост народ ?
          Най-сетне се изкачват над Лесничейството. Слънчевият диск се подава на изток зад планината. Мошеникът поема тежкия сак от брат си. Пътеката тръгва към върха.