автор: gumbert

„Листья в движении, но никакого шума.”
В. Розанов

***

Бягайки от клишето за падащите
жълти, есенни листа,
Неминуемо се озовавам в
разгара на техния красив и последен валс.

***

Всяка есен – едно и също усещане – за безвъзвратно отлитащото време;
И всяка есен – очаквам горчивата и едновременно сладка тръпка от това чувство.

***

Душите ни спят на отделни легла – глава до глава сме,
Твоите сънища не стигат до моите.
И само когато неочаквано се събудя посред нощ,
Аз дочувам откъслечни реплики от твоя таен, нощен живот.


***

Всеки сезон е красив по-своему, не можем да упрекваме есента за нашите депресивни настроения. А и кой знае, дали всъщност нямаме нужда от тях.
Понякога в общото мажорно настроение на някоя соната на Моцарт, леко и бавно се прокрадва тъжен и невероятно красив мотив. И всъщност, най-силно аз запомням именно него.

***
А дали любовта не е само мираж, към който упорито продължаваме да вървим изтощени и с пресъхнали уста. А около нас – угнетяващо монотонен пустинен пейзаж.

***
Все по-често това, което се случва с мен в ежедневието ми напомня за кошмарната безизходност в романите на Кафка. Същото лутане като насън, същата алогичност и изненадващи, необясними и подтискащи поврати в един налудничав сюжет. Дейвид Линч чудесно е предал тази „изгубеност” на индивида в дебрите на собственото му съзнание (или подсъзнание - за почитателите на Фройд). И ако не успееш да намериш изхода, светлината от този лабиринт, тежко ти и горко. Ако не успееш да намериш своя гид в този призрачен музей на собствените си чудовища...

***
Когато видя някоя красива жена да върви срещу мен, погледът ми е привлечен от нейната притегателна красота, подобна на магнит. И може би това я плаши.
А всъщност уплашеният съм аз самият. Прикриването, играта и преструвките не са мои силни страни.
Можете да го наречете „комплекс за малоценност” или някак иначе, но пред красива и непозната жена аз се чувствам малък и беззащитен. Дори ми липсва хуморът, с който обикновено успяват да се измъкнат от подобни ситуации героите на Чаплин.
Но след като опозная малко тази красавица, и видя нейните недостатъци (не физически, разбира се), след като „чуждото” в известна степен вече е станало „свое”, тогава това чувство за малоценност ако не изчезва напълно, то поне донякъде се притъпява.
Но заедно с това, магията от красотата вече е изчезнала.

***
Битовите неща и необходимости на ежедневието невероятно ме затрудняват. Дори мисълта за тях ме изтощава.
Това важи и за всекидневните разговори. Често посред някой такъв разговор изведнъж в съзнанието ми просветва въпросът: „Защо сега говоря това, кому е необходимо?” Затова и често, когато видя някой познат на улицата, аз преминавам на отсрещния тротоар. Някои считат това за надменност, други махат с ръка и викат „остаи го, тоя не бива”, но както и да е, какво ме интересува това.

***
Не можеш да намериш любовта.
Тя сама те открива. И сама си отива.
И ти нищо не можеш да направиш...

***
Аз се радвам, че не успяха да ме превърнат в прилежен чиновник. Литературата, музиката, и танцът на падащите есенни листа ме спасиха от тази тежка присъда.
Много добре се постараха, но не успяха.

***

„Вървя. Вървя. Вървя. Вървя...
И къде ще свърши моят път – не зная.” (В. Розанов)