автор: doriana-doriana

За този, който възприема белия шоколад повече, отколкото горчивия черен
(той си знае кой е)
- Здравей, Хокан! – провикна се момичето отдалеч.
- Здравей, Ане! – махна с ръка Хокан.

Велосипедът му бе червен с лакирана рамка и малък, но гръмогласен клаксон. Дъждобранът му извършваше призрачни движения – шляпа и пръска в мокрото като къпеща се птица. Ане се доближи, спря своето колело успоредно на неговото. Беше задъхана, а дъждобранът й - без качулка. Косата й висеше на мокри кичури като на улично куче, зъбите й се белееха, а върху тях имаше сребърен брекет.

- Хокан, при мама ли отиваш? – попита тя. – Мама е в железарията и я няма у дома. Но ако искаш ела да пием шоколад!

Хокан Ранберг се усмихна – дъждът обливаше дланите му, здраво хванали дръжките на кормилото. Ръцете му бяха зачервени и напукани от работа. Студено му бе и трябваше да се стопли някъде, не можеше да чака Лиза пред прага й на мокро. Детето беше с приповдигнато настроение. „Сигурно нещо хубаво се е случило” – си каза той и кимна одобрително на Ане. Двамата яхнаха велосипедите си и завиха по една тиха уличка. Ято диви патици запълполи подплашено от храсталаците край кръстовището, по което минаха – есен е и те гнездяха тъкмо, когато времето ставаше неуправляемо, а ловджиите започваха да приготвят такъмите си за лов.

Градчето спеше в северния ден, градските комини на Аврика издигаха дебели стволове дим към призрачното небе. По пътя си Хокан и Ане не срещнаха никого – хората от градчето мечтаеха на топло, пушеха глинените си лулички и пиеха грог до камините си. Камините бяха отрупани с еленови рога и мрачно, делнично спокойствие, а семейните портрети по стените се протягаха като улични котки и излъчваха лечебни еманации.

Ане и Хокан подпряха колелата на стената на дървената къщата. Влязоха вътре и свлякоха дъждобраните заедно с мокрите си мисли и калните обуща. Печката беше запалена и кротко пригласяше с пукот на лимоненото канарче в клетката. Канарчето чирикаше и плюеше ленени семки по пода.

Хокан седна на масата. Часовникът тиктакаше. Ане мълчеше и го гледаше със сияен поглед. По едно време детето сякаш се сепна, подсмихна се и рече:

- Ще ми разкажеш ли някоя от твоите страшни истории за баба Йефьон?
- Не, миличка! Давай да пием шоколад! Нали ми обеща? – Хокан бе тъжен. Имаше нещо странно в погледа му – сякаш птиците са го кълвали дълго с отвращение, сякаш е хранил със себе си тлъстото хорско недоверие.
- Тогава аз ще ти разкажа нещо!

Детето стана и започна да приготвя шоколада. В кухнята се възцари оживление – канарчето започна да подскача и да прелита тясната си клетка. Котката се скри под масата като предпазна мярка, а блъвналите езици на огъня в печката продрано се закашляха.

- Ако искаш да знаеш, имам послание за теб.
- Така ли? – попита Хокан Ранберг.
- Ами, да! Край реката има леговище на бобри. Снощи се отбих при тях да проверя как върви строежът на техния бент и си побъбрихме. – Ане умерено продължи да бърка в тенекиеното канче врящия шоколад. Тя знаеше, че е необходимо да не допуска да заври, но трябва да къкри достатъчно дълго на огъня. Щеше да му настърже портокалови корички, а после да извади канелената пръчица отвътре и така шоколадът щеше да заприлича на магическа напитка, сварена от пра-пра-старата баба магьосница Йефьон. Шоколадът се пие горещ и Ане щеше незабавно да го налее в големите калени чаши, които бяха изваяни по подобие на нечии великански крака.

- И какво ти казаха бобрите? – подкладе разговорът Хокан. Започна да проявява леко недоверие, типично за възрастните, когато децата започнат да се въодушевяват от собствените си брътвежи.

- Казаха ми да те накарам днес да изпиеш с мен един шоколад у дома, защото навън щяло да има буря, която отнася душите на хората в пъкъла. За мама не се притеснявам – тя носа си не подава от железарията, макар, че счупен човек не влиза вътре от месеци. Те бурята затова ще я изпратят – всичко тук е вече мъртво! – Ане продължаваше да разбърква сместа в тенекиения съд и да приказва. Сякаш преподаваше вчерашния си урок по шведски, а събеседникът й се явяваше нейният най-верен слушател-ученикът от първия чин. Мъжът не промени стойката си. Не промени и изражението на лицето си. Но в гърдите му започва да превтасва тъмно тесто – беше загрижен за малката, от известно време му се струваше, че това дете не е наред с главата си. Притеснението превтаса и изригна от гърлото му:

- Ане, спри да бъркаш този шоколад – прекалено е гъст вече! Ела тук и седни при мен! Какви ги говориш? Кой ти разправя тези глупости? Отново ли Свен? Ще му скъсам ушите на този хлапак! Това не са твои думи, Ане! Кажи от кого ги научи?

- Нали ти казах – от бобрите! Те са ми приятели! Заселиха се край реката преди две седмици тъкмо, защото трябваше да ми съобщят това! – детето продължи да бърка шоколада на печката спокойно и уверено. Настъпи мълчание. Стенният часовник навираше в ушите им кротките си равномерни тактове, той беше безмълвен рефер в диалога им.

След това тя отдръпна пълния съд от огъня и наля в нечиите великански крака уханната течност. Това действие Ане направи гърбом към приятеля си, тъй щото на него му се стори, че тя добавяше нещо допълнително в чашите, но не съумя да надникне зад рамото й и реши, че просто му се е сторило. Пък и какво можеше едно дете да сложи в питието му, освен ако нямаше под ръка мишеморка, но Хокан много добре знаеше, че в тази къща не се държаха такива опасни смеси.

Пиеха шоколад и се наслаждаваха на лошото време, което изживяваше себе си в този момент отвън – в рамката на прозореца плуваха тежки оловни облаци, плуваха бързо и стремително. Катериците се бяха скрили в убежищата си. Дивите патици никакви не се мяркаха. Врабците сякаш бяха потънали в дън-земя. Аврика наистина бе станала бездиханна. Единствено дърветата танцуваха под напора на усилващия се есенен вятър.

- Мисля да си поговорим със Свен. По мъжки. Редно е да престане да ти пълни крехката главица с глупости! – прошепна Хокан, блажено унесен от гъстия тежък вкус на шоколада. Той обичаше шоколад още от времето, когато го пращаха като юноша на летен лагер. В лагера се готвеше страхотни количества шоколад и всички младежи пълнееха, лицата им се просветляваха, косите им ставаха лъскави, по-лъскави от брилянтина, който продаваха в дрогериите и когато се върнеха по родните си места родителите им възгласяваха: „Ах, колко си наедрял, колко си пораснал!”. Нож с две остриета си беше шоколадът. Особено, когато се смесваше с мед и канела. Нежната Фрида Андерс от тяхната улица, която всички наричаха Нежната Фрида за едно лято се превърна в Кръглата Фрида, понеже беше останала на летен лагер с десет дни повече от другите.

- Хокан, остави Свен! Той е глупчо, но никога не ми е говорил за бобрите! Погледни ме в очите, Хокан, погледни ме! – рече Ане нежно. В този момент тя излъчваше най-сладката емпатия на света, толкова бе магнетичен тембърът й, с който произнесе тази фраза, че мъжът силно привлечен я погледна в очите. В тях плуваше неизвестно за него познание.

- Хокан, аз знам! Ще се случи! Харесва ли ти шоколадът ми?

- Да, миличка, не мога да откъсна уста от него! – съвсем тихо каза мъжът. Гласът му бе натъпкан парцал в гърлото му.

- Хокан, буря ще има! Още сега! Погледни отново през прозореца! – Ане се бе превърнала в някаква староверска малка деспотка, чийто глас контролираше безусловно волята му. Той извърна глава към прозореца.

Дъждът се бе усилил. Плющеше сякаш осакатено птиче крило по стъклото, размазваше пейзажа, а облаците се бяха превърнали в оловносиви струпеи, чието начало се сливаше с горното черчеве на прозореца, а краят им преливаше далеч отвъд хоризонта. Платаните бяха преклонили достолепните си снаги на юг, понеже вятърът ги тъпчеше с набитите си древни крака от север. Брезите пищяха като подплашен рояк селски моми, листенцата в короните им избухваха и се пръскаха, политаха на юг и те. Нито птица, нито съсел се мяркаше в околноста. Бурята установяваше собствената си власт с размах.

На Хокан Ранберг му стана горещо. Толкова горещо, че разбра, че това чувство е прекалено контрастно на леденото театрално действие, което бурята навън разиграваше. Съблече дебелия вълнен пуловер, остана по памучна блуза с къс ръкав. Пот го къпеше, усещаше тънките вадици да се стичат между мускулестите му гърди, усещаше ги и по гръбнака чак под колана на панталона. Нещо ставаше с него. Но бавно осъзнаваше, че всъщност сетивата му се проясняват до свръхсъзнателност.

Ане седеше кротко на столчето си, отпиваше блажено от своя глинен великански крак и гледаше мъжа с емпиричен поглед. В къщата бе тихо и уютно – тук бе паралелния свят на подреденото сега.

- Мисля, че трябва да си тръгвам! Ти нали няма да мърдаш оттук – навън стана страшно! – това той ли го каза? Или може би му се е сторило, че го казва, може би просто е искал да го каже? Хокан се опита да стане, хвана масата с две ръце и се подпря на нея, но тялото му бе като отсечен горски пън – мъртъв и студен, по когото пълзяха пълчища мравки. Мравките впиваха мравешките си ситни зъби в плътта му и пускаха в нея мравешката си отрова на безсилието.
- Ане, какво си направила? Какво си сложила в чашата ми? – Хокан почти изпищя. От гърлото му не излезе нито звук. Мозъкът му обаче гореше. Сетивата му бяха разтворени в прозрачна течност.

- Нищо не съм направила! Просто исках да те задържа при мен! – отговори Ане без да помръдне устата си. „Господи, ние разговаряме с мисли!” – каза на себе си мъжът. Беше поразен. Призрачно поразен.

- Ние винаги сме разговаряли с мисли, Хокан! Нима не си знаел до сега?
- Къде е майка ти? Защо не си идва?
- Няма да мръдне от магазина, докато не мине бурята. А бурята няма да отмине, докато не приберат умрелите в преизподнята!
- Ане, спри! Плашиш ме! Какви умрели? Какво си направила, Ане?
- Разговарях с бобрите и те ми казаха...
- Престани с тези измислици! Какво си ми сипала в шоколада?
- Само шоколад, малко мед и канела!...И малко есенция – бобрите ми я дадоха!
- Каква е тази есенция, Ане? Ане? Как можа!
- Ами не знам точно, но когато се върнах от отвъд, за да те взема ми казаха, че само тази есенция може да помогне!
- Ане, съвсем се обърках, миличка! Не знам за какво говориш! Какви са тия приказки за отвъдното? Та ти живееш тук и сега, скъпа! Дай да се обадим на мама, искаш ли? Тя ще оправи тази каша!
- Мама я няма, Хокан! Тя не е при нас! Мама си е при тях – при живите, забрави ли? Май си забравил? Отдавна обикаляш с тоя дъждобран и това колело навън и си забравил! Мама си е в железарията – в света на живите, в бурята е мама! А тук е светло и уютно, Хокан, тук сме ние с теб!
- Ох! Мило дете, моля те, моля те, измъкни ме оттук! Помогни ми да си отида, моля те! Лошо ми е! Защо постъпи така!
- Спокойно, приятелю – ще те измъкна! Само още малко остана! Съзнанието ти е заседнало някъде в есента на две хиляди и девета година, но есенцията ще ни помогне да се върнем там, откъдето започва всичко!
- .......
- Забрави ли как се опитваше да ме измъкнеш от бързея на реката, забрави ли? Сега ще ти припомня, Хокан! Обичам те, Хокан! Обичам те!

Тогава той полетя обратно, назад, там, където се бе случило всичко от предишния му живот. Спомни си Ане, която се давеше в реката, спомни си как заметна червения си велосипед в тревата и хукна през бента, направо летеше. Хвърли се в бързея право срещу нея както си беше с найлоновия дъждобран. Детето вече не пищеше. Дори не се вкопчи в него, когато я наближи. Беше я стиснал под мишницата си, а с другата ръка се опитваше да изплува на брега. Водите, обаче, бяха прекалено силни – сториха му се като древни огромни видри, чиято плътност на гърдите и устните им бе прекалено тежка. Тежка като олово. По някое време установи, че пада към дъното, заедно с Ане под мишница. Виновни ли бяха видрите? На краката му бяха поставили старинни букаи, зеленясали сякаш от костенурчи викове, от пръхтене на змиорки, от пясъчни вихри по дъното на реката.

Спомни си всичко Хокан – съзнанието му бликаше кристално. Оттогава обикаляше из Аврика и пиеше шоколад, който не съществуваше, в дома на бедната Лиза, който в този свят не съществуваше...Детето приживе се хвалеше с рецептата си за шоколада и чуруликаше с ясните си устенца: „Събирам ги тези две неща, като канела и мед - и двете стават поотделно, но направо е рожден ден ако ги съберем...”. И когато си спомни Хокан за преминалия си живот и нелепата си гибел се строполи на колене пред призрака на детето и захлипа като беден малчуган.

Ане го прегърна, започна да гали косите му. Котката в този момент настръхна, изопна гръбнака си по подобие на рибарската кука, закачена над вратата на кухнята. Започна да съска. Очите й се уголемиха, промениха зеления си цвят в безумно-жълтеникав. Усещаше котката присъствието на стари познати в къщата.

Бурята навън стихваше. Вече се чуваше слаб кучешки лай в далечината. Облаците разкъсаха хоровода си на множество бледи, изтръпнали от дъжд въздушни маси. По уличката отдалеч започна да приижда звукът на раздрънкан велосипеден звънец – Лиза се прибираше. Когато наближи дървената къща, дъждът спря да вали. Тя огледа начумерено просветналото небе. Подпря колелото си на стената на къщата и влезе вътре.

Печката не беше палена отдавна и кухнята бе ледено студена. „Трябва да почистя скоро!” – каза си Лиза, когато погледна стария стенен часовник, чиито стрелки от есента на две хиляди и девета не помръдваха, а по стълбчето на махалото му се точеше великолепна паяжина. Празната клетка на лимоненото канарче ръждясваше с отворена вратичка в единия ъгъл на кухнята. Заметна Лиза мокрия дъждобран върху клетката и се зае да пали старата кахлена печка. Започна да души въздуха с нос – носеше се приятна странна миризма. В началото тя не можа да оприличи миризмата, но в крайна сметка рецепторите й сами се досетиха – горещ, горчив шоколад с настъргани портокалови корички, канела и мед...Лиза долови още нещо в миризмата, но нямаше как да знае, че това е особената есенция на вечността...