автор: ednaotvas

Понякога сякаш не вникваме
не разбираме,
не задълбаваме,
може би не се интересуваме,
не проникваме
достатъчно
в самите нас.
И в другия.
И идва болката.
Това се получава,
когато има спад
и хладина,
когато поне единия се отчуждава.
Когато допуснем някак си това,
че вече притежаваш,
плюс капка безразличие,
както и щипка рутина,
да я убиват - сигурно и бавно,
подобно на вода,
на тънки струи, безмилостно
гасяща нажежени въглени.
И е обидно да ограничаваме,
собствени условия взаимно да поставяме
за откритостта и любовта.
Да я усещаме като с капаци,
като с вериги озаптена,
вързана, не-волна,
уплашена, обезцветена,
окована, неразбрана,
плахо стъпваща по ръба, безлична,
бледа, скучна, полубезжизнена, неукрасена,
Да се възспираме да споделяме.
С времето се научаваме и на това,
да мълчим, да затаяваме,
да потискаме,
да не разискваме,
да спотаяваме
по-малко огорчение
докато то ни опразни
и превземе.
За себе си няма да допусна
да стане ежедневие,
ако почувствам,
че така се получава
ще избягам
обратно в моя свят,
съвсем сама.
По-лесно ми е аз самата да умра -
отвътре, трайно или временно,
отколкото да допринеса
да убия, смачкам, разруша или унищожа
най-ценното, което притежавам
Любовта.
По-лесно ще ми е да я направя на хербарий,
във спомени, в албумче, в моя си представа,
но да я има - щедра, неслучайна,
необикновена по моите критерии,
истинска, съдбовна, силна и безкрайна.
Дори ако животът й замира и престава
ще я подхраня, от моята душа живот ще дам,
за да я има винаги, плътно изпълваща, дълбоко,
сраснала, превзела, простираща се нависоко -
в мен, в теб, в нас, там...