автор: Vaia

Листата се ронят,
въртят...
и се гонят,
но пътят е кратък,
след миг свобода
калта ги очаква,
дъждът ги оплаква,
отплуват нататък -
ни вик, ни следа...

Те бяха красиви,
шумяха щастливи
и пъстри, и ярки,
по клони небесни.
Кафяви, червени
и жълти, пембени,
със всякакви шарки
събуждаха песни.

Умират красиво...
И сякаш щастливо
се ронят и гонят,
шумят и танцуват...
Те нямат въпроси,
мечти златокоси...
Такъв е законът -
до смърт се целуват,
живеят, до края...
Не питат за рая.