автор: iasmina

Ето така. Аз съм. Това е достатъчно. Това е всичко, което има значение. Ако ли не, нищо няма смисъл. А тази Игра, на тази Земя, както по всичко личи, е именно част от драмата на „нищо няма смисъл”.

Що за сценично изпълнение е това тук? Според развитието на историята на Играта, когато нищо няма смисъл, това не означава, че не се случват разни неща, които те ангажират. Напротив. Тук е идеалното място, където човек може постоянно да си губи времето, при това без да скучае особено. За да няма нищо смисъл, достатъчно е много малко – достатъчно е да липсва главното мънисто в броеницата на сценичните елементи, това „Аз съм”. Всичко друго може да е от добре, по-добре. Може да е великолепно. Може дори да очарова, да пленява, да ангажира и да провокира. Но нищо от това не може да затрогва.

На пръв поглед, разликата е минимална. Какво толкова? И така се живее, при това никак не зле. А разликата е направо незначителна. Тя наистина е такава, но до определен момент. Защото живеенето тук натежава. То натежава по-особен начин – бавно и незабележимо. Живееш както винаги, с отдаденост, защото тук никой все пак не би могъл да живее иначе, но въпреки че влагаш всичко от себе си, в даден момент установяваш, че вече не стига. Да, не стига, но какво повече? И без това ти правиш всичко, което е по силите ти. От този момент започват да те тревожат необясними и много излишни състояния.

Те не само , че не ти помагат да продължаваш както до момента, усъвършенствайки сполучливия си иначе начин на живот, но колкото повече се стараеш в тази посока, толкова по-недоволен и празен се чувстваш. Което е странно и човек с право очаква „да му мине”. Казва си, че е временна криза, „на възрастта” например и че ще отмине. Но тя не отминава. Тя настоява. Предизвиква отвътре един носталгичен копнеж по нещо, което няма форма, нито облик, не е определено чувство, нито е нещо представимо, но е непреодолимо. Знаеш, че няма да можеш да го отгатнеш. То не е като другите неща – тези, с които си живял до момента. То просто е един „глад” отвътре, който сам ще те насочва в това как да го удовлетвориш. Не можеш да му устоиш. Но по-важното е, че дори не искаш, въпреки че не знаеш в какво ще те тласне той. И започваш да се ровиш. Навсякъде, където и сам не би се сетил да погледнеш, но точно натам се насочваш. При това, с пълна сигурност, че може би за пръв път в живота си изобщо не си губиш времето. Започват да се проявяват разни детайли, все неща, на които сам никога не би обърнал внимание. Всички те наистина са били встрани от твоя постоянен интерес и намерения в живеенето ти досега. Сега обаче, се вглеждаш в тези детайли и виждаш как пред очите ти осветлението на сцената се променя. Придобива съвсем друго звучене и гласа на съдбата. От една страна е очевидно как всичко се преобръща с главата надолу и се разбърква до чист хаос направо, но от друга страна сам виждаш, че никога досега нещата не са си идвали толкова добре всяко на своето си място. Разиграваш прости детайли, все елементи, които винаги са ти били под ръка, но това, в което се превръща мозайката, то е нещо съвсем неподозирано. Сам ти никога не би се сетил точно така да разположиш елементите помежу им и в рамката на мозайката.

Там е работата, че когато започнеш да имаш нужда от своето „Аз съм”, винаги си готов да го посрещнеш, да не го познаеш, но да не можеш да нехаеш и да се помайваш. С някаква струна в себе си усещаш, че си на път да узнаеш своята тайна на тайните. Самата мисъл за това спонтанно те затрогва. Интересно е, че тази неизвестност не те плаши. Тя въодушевява, кара дъха ти да спира, а понякога съвсем неочаквано сълзите в очите ти напират. Станал си много чувствителен човек, но вече по начин твърде уязвим за „здравия си разум”. А той – да върви по дяволите! Досега си бил толкова нормален, че дори не си могъл да предположиш по какъв налудничав начин си бил всъщност забавен. Да си спомняш своето „Аз съм” е луда работа, но другото е суета безпримерна. Суетата е красива, но тя никак не е жива.

Това, което сега твоето „Аз съм” ти говори, то за никой друг няма значение, но точно то е твоят смисъл. Каквото чуваш, то наистина е уникално. То не е нещо, което е можело да прочетеш в умните книжки и дори не е от нещата, които си могъл да отразиш към себе си на нивото на душата. То идва от свой собствен източник и първото, което без сянка на съмнение узнаваш е, че никога до момента не си се познавал. То е едно чувство, което те облива откъм този източник, а ти всъщност за пръв път истински се смиряваш, защото чувството е всепоглъщащо. То ангажира не само вниманието ти, но и самото съзнание. И го променя. Съзнанието се променя. Самото то. Защото винаги си искал да обичаш и дори си вярвал, че го можеш, но ето точно сега можеш направо да почувстваш що за любов си ти сам по себе си, в твоето истинско „Аз съм”. Много е различно от всичко, което си могъл да си представиш и пред света да покажеш. Не можеш да споделиш това с хората, нямаш думите да го направиш, но нито имаш нужда от това. Твоят единствен събеседник, който наистина се интересува от теб, е вътре в теб и той вече ти разказва какво винаги е харесвал в теб.

Всъщност, само това става. От своето „Аз съм” не можеш да научиш нещо друго. То няма да ти разказва за света, вселената, хората и такива неща, но както никой друг ще ти разкаже за теб самия. Това ще стане по начин, който щом опиташ, никога вече няма да се съмняваш, че знаеш какво е любов. Твоето „Аз съм” съхранява паметта за теб във вид на любов. Всъщност, в най-чистия възможен вид. Чиста проба есенция и тя е такава, че колкото и да пиеш от нея, винаги ще имаш нужда от още. Никой друг не може да ти разкаже за това кой си наистина, така, както го прави твоето „Аз съм”.

„Аз съм” не ти казва, че си прекрасен, но е прекрасно да виждаш кой си наистина. Това е прекрасно. „Аз съм” не ти обещава разни неща, но да го слушаш да ти говори е повече от обещаващо. Да можеш да чуваш своето „Аз съм”, това е обещанието. Твоето „Аз съм” никога няма да ти се натрапи, но винаги ще ти служи с това, че е всъщност единственият твой ближен, който защото съществува, прави да може да наречеш и другите с това име, без да пристъпиш закона. С това „Аз съм” прави закона и го изпълнява.

Цялото велико лутане в живота не би струвало и пробита пара, ако не съществуваше „Аз съм”, който да му бъде свидетел. За твоето „Аз съм” няма напразно преживяно. Дори микроскопичната частичка преживяване е добра дошла в лоното на „Аз съм”. Там тя се прибира у дома. Там тя е желана и призната докрай. И утвърдена. Просто е потвърдена. Каквото и да преживееш, в твоето „Аз съм” то е свое. Защото това си ти – пътешественик между звездите на своите преживявания. Посещаваш много места, откриваш много съкровища, спускаш се в много пещери, издигаш се в необятни небеса, пристигаш и си заминаваш, понякога самият ти забравяш колко наистина си ценен, но твоето „Аз съм” никога няма да забрави. То е твоят вечен наблюдател, който те обича. Каквото и да правиш, никога не му омръзва да ти бъде свидетел в това. Ти мечтаеш, а твоето „Аз съм” се радва и предвкусва плода на новото преживяване. Но докато твоето „Аз съм” не ти разкаже какво наистина си преживял, смятай, че всъщност сякаш още не си живял. Дори и тогава продължавай. Има смисъл да дойдеш до онзи момент, в който нищо повече няма да те радва. Така е, защото радостта от стрещата с „Аз съм”, не е като никои от другите твои радости. Тя не е емоция. Тя е повече от това. Тя е ... Щастие! Ето, това е Щастието! Да узнаеш, че съществуваш като своето „Аз съм”, което докато живее, никога няма да ти омръзне да посещаваш много места, да откриваш много съкровища, да се спускаш в много пещери и да се издигаш се в необятни небеса, да пристигаш и да си заминаваш, единствено и само, за да зарадваш твоето „Аз съм” с още някой бисер от някое неповторимо твое преживяване.

На мястото на срещата твоето „Аз съм” винаги ще се отзове, защото всъщност не е напускало това място, но ти си свободен да пристигнеш когато пожелаеш – така или иначе ти си този, който чака себе си и затова не може да не дочакаш. Твоето „Аз съм” винаги е с теб, дори и когато ти не си с него. Иначе как така ти е интересно да живееш дори и тогава, когато нещата отдавна са изгубили смисъл? Въпросът за Смисъла – той има отговор и отговорът е: Аз съм!