автор: REWOLT

Изстрелът тресна неочаквано в сънливото утро. Вледених се. Тъй как си бях, по
комбинезон, излязох. Отвън – ботушите, кожата им сгърчена от студ, напукала се, как да ги обуя. Нахлузвам ги без много да му мисля, неясно предчувствие натиска в гърдите, пари под лъжичката, като сутрешна язва ме разкъсва. Крача в снега, почти до колене е, а снощи комшията разрива с трактора. Пак е наваляло, дърветата са се привели като дебнещи ловци плячката си, завити презглава с огромно бели наметала, пухкави и искрящи. Слънцето, замръзнало нейде в небето, като крушка зад наплюто стъкло, размазано и студено, не топли. “Слънце със зъби” казваше някога дядо. Хрущи наранен новият сняг, наранено е и сърцето ми и пропуска удар в ням въпрос: “ Кого застреляха?”
Обикалям откъм горният край двора, огромен е, над три декара без овощната градина. Цялата съм на шушулка, защо не наметнах ватенката поне. Крача и плача. Не знам и аз защо съм се вкиснала такава, но рева на умряло. Отнякъде пролайва куче, друго му отговаря, трето се включва с вой в какофонията - сакън! Това остава сега, само глутница да ме емне в тоя сняг, по тия баири. Бързам, колкото може да бърза една полугола жена пронизвана от вятъра. Тъкмо стигам до другия край, още малко и ще съм завъртяла пълна обиколка около наследственото имение, когато…Тряяс! Тоя път изстрелът дойде из отзад, съвсем ясно го чух, даже на барут замириса. Не съм уж пъзла, но ме стисна за гушата нещо по-силно от мен и зловеща мисъл се вклини във вледененото ми мозъче: ”Край! Ами ако са го открили?”

- Господи, моля те! Моля те, Господи, не им позволявай това!

Моля се на Бог и тичешком обратно по стъпките си. Който мисли, че е лесно в собствените си стъпки да газиш гонена от страха, като от орда изгладнели чакали, да опита. Бягам и падам. Падам, заривам муцуна в снега и попържам. Как само попържам! Всичките, дето ги помня от дядо Тороман! Не от баща си, щото баща нямам. Забягнал с македонка във Влашко, дядо му теглил една майна и го отрязал от душата си като спукан апандисит. Изстъргал го като кървав съсирек от ощавената си от живота кожа и го забравил. Край него отраснах, щото пък мама я сгазил влакът. Тъй ме лъжеха докато бях малка. Сетне разбрах, че е последвала баща ми във Влашко, там ги е намерила. Какво са се сдушили двете с македонката, не знам, но са затрили баща ми и заживели. Оная и майка ми. Човешката похот посока няма. Пол също. Такава е историята. И те ме мене тука. При дядо Тороман. Той се помина лани, аз съм сайбията вече. Стоката наглеждам, и двора, и градината. Стоката – петдесет глави мироносови овце, десет крави, две дузини кокошки. И Станчо. Той ми е любимецът!

Тресе ме. Въздухът, като изпълнен със стъклени стърготини ме затлачва, като шаран по Никулден уста отварям, а нищо не гълтам. И ми бучи в ушите, като че ли съм препила на казана с мъжете. Ама не съм. Страх ме гони мене. Шубе. Тоя изстрел…Че и два….

- Господи, - пак започвам молитва, - моля те бе, като човек те моля значи…Не ми отказвай помощта си, Господи!

Завивам зад ъгъла, а съм станала цялата на жива буца вледенен страх, кръв ми тече по лицето дето паднах, размазала съм я , сигурно страшна изглеждам, косите ми на клечки, обвити с вледенена скреж, ботушите пълни, преливат. Де да можеха да прелеят! Сняг на трохи скърца, забиват се и нараняват ходилата, глезените и лепнат, лепнат. И там кръв, чак жвака. Нищо, потърпи, потърпи още малко! Трябваше още снощи...Не, не снощи, още миналата седмица да го изместя от там. Размирни са времената, я какви години дойдоха. Човек за човека вече не е брат, както било някога. Вълк е. Какво остава за другите. Мамка му, дано не са го открили, дано не са гърмели по него, дано ми е жив.

Тичам и рева, залитам като след онзиденшният запой с Мишо Варджията, по на кило и триста мастика, комбинезонът по мен на тенеке е станал, усукал се е около бедрата ми, дере прасците, гръб, корем, всичко е в рани. Още малко. Зад ъгъла, наближавам го, вече чувам гласове. Единият е Марко Асенов, а другият…Другият не мога да го позная. Наближавам, още малко, още…И се изправям пред тях. Не знам, бяс ли е горял в очите ми, на избягала луда от Карлуково ли съм им заприличала, или като изнасилена от седемте джуджета Снежанка, но в миг и двамата изтърваха пушките, отстъпиха крачка назад, закръстиха се.

- Мамицата ви! – рева насреща им – душиците ви изпивам! Изроди мръсни, до крак ви изтребвам и вас и челядта ви. Паля ви къщите, окото ми не мигва, вашата…

Непознатият, гражданче някакво, към него се хвърлям, Марко Асенов ми е ял попарата есента, на борбите. Пръв пехливанин в околията бил, жена него не можела да го бори. В Лома под Басарбово щях да го удавя, като го метнах от високото. Пищи гражданчето, като заклано пищи, разперило пръсти пред лицето си, хвръкна му смешната купешка шапка с перо на земята, стъпках я, на баница заприлича, забих нокти в гърлото му, докопах ножа от колана му, прекрачих го, ей тъй, както беше паднал, му опрях острието до гърлото.

- Защо го застреля, верицата ти изкопчийска! – съскам и натискам полека и едва се удържам, а усещам как острието полека хлътва, срязало е кожата, кръв плисва, налучквам гръкляна, едно движение ми трябва само, едно движение, все едно клечка кибрит драсвам, толкова му е нужно на човек…
Фъфли оня, обяснява, и Марко се опитва да каже нещо, но заслепена съм от яд, не чувам, не разбирам, а ми иде да режа, да режа!
Дръпна ме внезапно нещо отзад, през кръста, като че ли за влак бях вързана, а той със сто километра мина край мен, та ме отвя. Един мъж само има на света, на леля Стана Ганева големият син, Еленко, дето може кака ви Дора от земята да отлепи. Един мъж само, пред който забравям и ума и дума и се забивам не само с очите, а цялата в земята се побивам и като пиле ровя с върха на носа си, колкото да дишам докато е наблизо. И ме емват тогава едни огньове, цялата горя, изпарявам се през порите си, на дим ставам под погледа му, под ония небесносини, теменужни очи, и се разтапям полека, жива умряла съм, ама в една нега, дето ако има как да продължи и да не свършва, топя се, топя…

- Дорче, спри се, Дорче – шепти ми, а гласът му гали, милва, успокоява, покорява и заробва за цял живот.
Ръцете му едни яки, огромните им шепи са ме прехванали през кръста уж, а усещам пръстите му през гърдите си, до гърлото стигат, а отдолу чак до бедрата. И ме дига от оня нещастник, а той врещи и не спира, натиснал с шепи порязаният си врат, отнася ме настрани, стопля ме дъхът му, не чувствам ни студ, ни болка, забравям за какво съм всъщност излязла по нощите, дето се казва, когато и кокошките спят още, какво майка си диря при тия мъже, гола голеничка, по един комбинезон само и дядовите ботуши. Говори ми нещо, сваля ватенката от гърба си, намята ме, придържа ме. Освятках се вече, нищо ми няма, ма не се дърпам. Като пияна стъпвам, такова ми е едно хубаво и омайно! И така мирише на мъж дрехата му, не, не на мъж!, на Еленко ухае, че ми се ще да остане тая омая и по мен, тъй както е намерила място в душата и сърцето ми, насадила се е там неканена, но добре дошла и завинаги.

Води ме Еленко към къщи, вървим вече по полу - разринатата пътека, облегнала съм се на рамото му, минаваме през двора, за по-накратко, пък и там добитъкът е поразтъпкал, по-леко се ходи, минаваме и край кочината и тогава виждам вратичката й отворена!

- Станчо! – писвам. – Няма го Станчо!

И се свличам на колене пред празния свинарник, и вдигам ръце към небесата, и воят ми кънти над селото. Дърветата, ония неми стражи потръпват изплашени, отърсват ямурлуци, хвърчи от тях бяло, искрящо; като завеса се спуска пелина от наветрен от яростта ми сняг, засипва пътища и пътеки. Ставам, блъскам Еленко, към канията му посягам, ножът му лъсва в ръката ми, непреклонна и зла, отмъстителна съм, търча обратно и търся ония, двамцата. Крещи отзад хубавецът, забравила съм тръпката си към него, само ярост и омраза ме водят, отварям пътната портичка, отхвръква от пантите, разпиляват се по земята изгнили летви и трески, излизам на опустяла улица. И чудо!

От към бабини Митрини идат. Там значи е бил, тя има женска за разплод. Ма на мене кой да ми каже, и защо ли! Да не съм му стопанка случайно! Как така ще влизат и вземат без да питат, бе! И то баш по Коледа!

Марко Асенов, пехливанинът, дърпа с въженце моя Станчо, а откъм опашката бута гражданчето, внук на Митра ще се окаже май.

Станчо, хубавецът на мама! Зяпвам от изненада, настига ме и Еленко, внимателно взема ножа от ръката ми, не се противя, бърбори ми нещо. А прасето щом ме видя, скочи, ако щете вярвайте, хукна към мен, досущ кученце. Повлече оня калпазанин подире си, заби муцуна в снега, пусна връв, пусна всичко. Рече да изпсува, ама зърна погледа ми и се отказа. Нерезът върти опашка, умилква се, бута с муцуна ръцете ми, ласка търси, почесвам го зад ухото, примира си за това, ляга, търкаля се вирнал крака, същинско магаре лятос, кога е нападнато от конски мухи под опашката. И ми олеква. И се смея аз, и кънти гласът ми, и се изправят дърветата, верни пазачи, сплитат пак клони, че и птици запяват, да разкрасят мразовитото утро. Изтриват облекчено потта от челата си гражданчето и пехливан Марко, палват цигарки, потупват по гърба и Еленко, а той е смаян, зазяпан, ококорил ей такива очи, синенища, ама не знам на кого се радва – на мене ли, на Станчо, или че мина без жертви всичкото. Пък и не ми се мисли баш сега. И тръгвам към двора. Щастлива съм, студ не чувствам, болка не чувствам, една огромна радост стопля душата ми. Моят Станчо се завърна! Не са го гръмнали, не са го разпарчетисали и сланината му на сапун сварили, че го бях жив оплакала. И той грухти подире ми, любовникът на мама, стъпя напето, знае че го чака топла мамалига и достоен живот. Докато е мъж. Докато е читав за заплождане.

Така и не разбрах по кого са гърмели ония. Я гаргите да плашат, я с тия пушки на мъже са се правели, я по вълк, минал на бегом нейде из пиянското им съзнание.

Румен Романов
28.11.2009