автор: varq2

Гората мълчеше, стаена като пред буря. Странна тишина…
Само облаците бързаха да обгърнат звездичките си и да им разкажат приспивната си приказка, но това беше непосилно за тази вечер. Нито една не искаше да спи. Играта на криеница им харесаше, а и тишината долу изостряше любопитството им до полуда. Проблясваха оттук - оттам, надхитряваха някое облаче и всяка се надяваше първа да разкрие загадката…

Гората беше настръхнала от очакване. Животът в нея гледаше единствено към светлината в скалите.
В миг, шепот и плач се чуха едновременно. Тихичък, нежен бебешки гласец се понесе от клон на клон, от усмивка на усмивка.
- Роди се, роди се! – прегърнаха се дърветата, животните подгониха ехото…
Вятърът го понесе към звездичките.
- Роди се Бебетооооооо!...
- Да отидем да го видим, да го поздравим, дар да му поднесем!
Радостта веднага се премеси със суетня. Поточето поспираше след завоите, за да успее да изкъпе всички животни. Събираше водите си, за да се огледат в новите си премени.
Обгръщаше всяко храстче и дърво със свежест, невиждана досега и се оттегляше, за да наблюдава отдалеч трепетната препирня.
Катеричката избра най-големия жълъд и с разресана опашка, поведе всички. Дърветата се зачудиха как да поднесат даровете си и помолиха животните да отнесат по едно листо от тях. Щастието преливаше от всеки храст, птичка и цвете, но в далечината някой ридаеше. Проплакваше примирено и се надяваше да чуе разказа за празника.
Беше елхичката.
Зайчето се поспря, ослуша се и се върна:
- Защо плачеш? Хайде с нас!
- Не мога! - прохлипа тя.- Не мога и дарове да пратя.
- Защо?
- Защото всички ми казват, че листенцата ми бодат. Ще нараня Бебето, а толкова искам да го видя…Дърветата си сбраха листенцата, но на мен ми се присмяха, че съм бодлива и ми забраниха да идвам…
- Не ги слушай, тръгвай! Аз съм пред теб.
Елхичката поклати глава.
- Не мога. Ако наистина го нараня?
Чуха звездичките тази изповед и се разтревожиха. Всички трябва да са щастливи, в тази чудна нощ. Спогледаха се и в миг полетяха надолу. Накацаха върху елхичката и я обкичиха с най-чудновата премяна. Засия от светлина и радост.
- Хайде, елхичке, най-красива си от всички.Тръгвай, да не закъснееш! - казаха звездичките.
Елхичката не можеше да повярва на това, което се случва.
Събрала блясъка на цялата Вселена, тя се затича. Пристигна последна, но навреме.
Всички поднасяха даровете си и търсеха усмивката Му.
Бебето беше красиво, игриво. Около него имаше вълшебна светлина и топлина, която преливаше у всеки, но…като че ли не забелязваше никого.
Застанала до главичката Mу, за да гледа по-добре, елхичката внимаваше да не го докосне непохватно. Някой я срита.
-Ти защо си тук? Да не си посмяла да му поднесеш бодличките си!
Сърцето и се сви…
В този миг, Бебето вдигна нагоре главичката си. Усмихна се и протегна ръчички към нея, единствено към нея, пред слисаните погледи на останалите гости…

Радостта и щастливата и усмивка бяха толкова големи, че се пръснаха по целия свят и от тогава до сега, в тази чудна нощ, се украсява елхичка със звезди!