автор: ianchefff

Туй дет гу писах приди малку
гу зная от идна жина,
а слушайти сига от мен
историята ми от по-онзи ден.

Пътувам си в транвая, прав,
пунежи съм възпитан да вися.
Да прая път на дами и на баби!
Да пумагам на хора биз късмет!

Значи качва са идна пинсиунерка
и ма блъска точну във рибрата!
Звизди видях, ми причирня,
биз дъх устанах, дажи за мумент!

Е, овладях са, аз карати съм тринирал!
Гък ни казах, никуй ни разбра.
А бабата утказа са да сяда и са повърна,
забърса ми и кулянуту дет ма були отдавна!

Чи кат викнах, чи кат зяпнах,
ми аз мъж ли съм или безчуствино дърво,
чантата й (сякаш с камъни напълнина) фанах и я метнах
приз задната утворена врата.

Бабата са втурна пудир пустата й чанта,
с крясъци, щот пенсията й там била,
ма, таман да скокни на асфалта,
вратити сякаш почнаха да са затварят!

Виждам аз, путеглями внизапну,
вратити могат да я разпулвят,
и в мени прогувори съвистта,
викам си жина й, чувешку същиство!

Фтурвам са с ръце напред
да я хвана колкуту са можи по виднага!
Убачи спъвъм са на вторуту стъпало
и са пльосвам на зимята по шкимбе!

И ко са случва ли ма питати? Как ко?
Бабата си слези бизпрублемну. Взима си чантата
и ма аргаса с нея! Пу главата дет ма най-були!
После най-нивъзмутимо, качи са пак убратно.

Аз убачи докат си лижа, с крак останал да виси
на стъпалата, вратити хлопнаха са пуд нуса ми.
Кракът ми са заклещил някакси и кат чувал,
десит метра влачих са пу пътя.

За всиобщу щастие ми няма нищу, само малък стрес.
Малку съм ужулен тук и там, и там.
И казах си от днес, ей точну ут сига,
помущ ни раздавам! И са кълна!