автор: borei

В купето беше приятно. Четирима сме. Свойски разположени-по двойка на седалка, това си е лукс. Всеки си имаше ъгълче. Моето – до прозореца.Срещу мен с гръб към движението, седеше дебел блондин.
Отпуснатото му тяло заемаше цялата отсрещна половина.Стрелката на кантара му вероятно не падаше под сто и петдесет. Сто и четирийсет, ако е на диета. Четеше списание и ядеше понички. Не съм по картинките, но космическият кораб на корицата подсказваше съдържанието – дори и на първокласник.Пък и заглавието - „Вселена”.
До него седемнайсет-осемнайсет годишен дългуч мляскаше дъвка и отмерваше с ръце такта на мелодията от уокмена, затъкнат в ушите му. Басирам се , че слушаше рап.
До мен – начервосана дама.За по-възпитаните – жена на средна възраст. Поколението, чийто представител отсреща налапа нова дъвка, би я определило като старица над шейсет.
Дебелият се кокореше срещу страниците и от време на време изпускаше по едно „хм”, което можеше да означава всичко. На мен ми звучеше като одобрение, по-точно възхита. Не се стърпях и подхвърлих:
- Понякога фантастиката е сериозна работа.Айзък Азимов, Станислав Лем…….
Той ме стрелна през диоптрите.
- Сериозна ли?! Тя е най-сериозната литература.
- Губи време – отсече дамата до мен.-Най-великата книга е „Отнесени от вихъра”.А тия фантасмагории за извънземните са интересни за децата от детската градина.
Дебелият остави списанието, опита се да се намести по-удобно, но седалката не се разтягаше. Все пак намери място за лявата си ръка, а с другата назидателно посочи към тийнейджъра:
- Ако питате него, най-великото е да не се чете.
Дългучът нямаше как да го чуе със запушените си уши и не реагира.
Но това нарушаване на демократичното равновесие не смути шишкото и той продължи:
- Аз трийсет години чета фантастика и мога да ви кажа едно – тя е истинска литература. Разбира се, като всяка такава, тя си позволява експерименти, полет на въображението и прочее.Но не във всичко.НЛО-тата съществуват и те са истински космически кораби. Следователно има и други цивилизации. И те отдавна са тук. Не се показват, естествено. Искам да кажа, в своя биологичен вид. Могат да приемат формата на нашето тяло.
Влакът минаваше по мост и тракането стана по-отчетливо. Наоколо планинските дървета клатеха корони, а далече на изток облаци от пара галеха небето. Отдолу реката лениво се люлееше.
- Красиво – помислих си и без да искам, добавих на глас:
- Красива планета…
- Може да има и по – красиви – снизходително вметна дебелият. – Зависи от гледната точка.
- Е, да – рекох, но за извънземните не съм съгласен. Не може да са сред нас, а ние да не знаем.
Сякаш му взех поничката. Почти се надигна.
- Как да не може. Ето, трябва да четете повече – показа ми списанието той.- Разказът се казва „Чуждият”. Накратко – инопланетянин се заселва на Земята. Той е с човешки вид, от планетата Доун. Единственото, което отличава доунците от нас, е липсата на коса.Вместо нея имат роговидни израстъци, като антени. Те са слуховите им органи, улавят хилядократно повече звуци от нас и могат по телепатичен път да общуват чрез тях. И още нещо – с по четири пръста са.
Релсите заскърцаха, влакът намали скоростта. Очертанията на гаровите постройки вече се виждаха. Последно люшкане и дамата на средна възраст с хлапака рападжия вече бяха в коридора. Събеседникът ми надигна снага, взе си малкото куфарче, поколеба се, после ми подаде списанието с подобаваща скромност.
- Разказа аз съм го писал. Надявам се да го прочетете.
Слязоха и тримата.Влакът изскрибуца и пое към последната гара. Бях сам. Замислих се. Спуснах пердетата, заключих и бавно свалих от главата си кожната обвивка. Погледнах се в огледалото. Харесах се за пореден път. Много ми отиваха антените. Талантлив е шишкото. И прозорлив. Ще трябва да прочета разказа. Нищо, че няма планета Доун.
Но на Сириус ценяхме всеки източник на информация. И сме с по пет пръста.