автор: apostolicia

Ела, Дон Хосе!
Отвори ми килията –
тясна е.
Ела да ме пуснеш!
Душата ми блъска в стените й
бясно.

Убила съм равна,
не господаря!
Така е при нас –
жежки сме.
Виждам как ме поглъщат очите ти,
щом затракам с токове
фламенко,
па макар и да имаш сто Микаели
на свиждане
и стоте да ти носят гореща паеля
по пладне,
пак във мене ще гледаш, щом затракам с токове
фламенко,
щом развея полите и те стрелна със поглед
иззад ветрилото.
Стой далеч, дон Хосе,
пътят тежък е
и смърт те очаква на края му.
Тръгваш с мен, но грешиш –
ще ти бъда невярна и няма да страдам за теб
след смъртта ти.
Ти си толкова мил и добър,
и почтен, и си доблестен воин
на краля.
Аз обаче не искам войник, аз копнея
за рицар,
па макар и фалшив да е блясъкът, да опърли
крилата ми.
Стой далеч, дон Хосе...
Не е ли странно,
че накрая на пътя ти виждам не Кармен,
а една Микаела ...