автор: YouNeedLobotomy

Аз съм в твоя болен ум. Ти си в моя болен ум.
Вселената е огромно място. Всъщност много вероятно дори да е безкрайно голяма. И в по-голямата си част е удивително скучна. В един момент звездите спират да бъдат символа на романтика, красота и вдъхновение и се превръщат в топки газ. И после като се замислиш - винаги са си били топки газ, а просто ти си бил ужасно глупав. След първата година дори не прекалявах с говоренето със себе си, но след това нямах избор. Човек трябва винаги да може да говори с някого. Дори този някой да е самият той. Втората година вече нямах проблем да общувам със себе си. Говорих си. Дискутирах проблеми. Карах се със себе си. Дори веднъж си посегнах и после не боля толкова от факта, че си разбих носа, а от факта, че осъзнавах, че няма никой друг. И аз просто съм луд. Просто луд. След това една седмица се държах като обиден на себе си. Не си говорех и дори избягвах погледа си в огледалото.
Спомням си как се радвах, че излитам. Беше истинско приключение за мен. Представях си космоса като много по-интересно място. И сигурно щеше да е такова ако не бях сам. Но съм сам. Приемам факта. Не се самозалъгвам. Винаги съм знаел, че няма никой друг. На третата година започнах да пиша и това ми помогна да избегна мъчителната скука и досада на самотата. Писах по цели дни, дори забравях да ям. Микрокръговрата, който ми бяха създали в кораба се наруши. Не ядях растителноядните риби и те станаха твърде много следователно ядяха твърде много, а растителност почти не беше останала. Ако цялата растителност умреше, щяха да умрат и рибите, а след тях и аз. Убих почти всички риби, за да спася растителността и трябваше да започна да гладувам. Но когато пишех, не ме интересуваше. Всичко, което си представях ми изглеждаше реално. Когато нямаш нищо друго, мечтите ти изглеждат най-истински. А колкото по-реални ставаха мечтите, толкова по-нереална изглеждаше действителността. На четвъртата година се лутах из местата, незнаейки точно какво искам да си представя. Връщах се милиарди години назад и отивах милиони напред. Сънувах детективи, себеотрицателни бунтовници, харизматични престъпници, сънувах дявола и сигурно стотици пъти сънувах всичките му изкусителки. Но никога не сънувах себе си.
- Какво?! Нима така ще свърши всичко?! Нима просто Хари ще умре?!? НЕ МОЖЕШ ДА ГО ОСТАВИШ!- виках си. Бях си бесен за това.
- Няма друг начин. Как би могъл да се спаси? Знаеш, че бих направил всичко, за да го спася.
- Хари ти е любимия герой! ЗНАЕШ, ЧЕ ТИ Е ЛЮБИМИЯ ГЕРОЙ! Ако Хари умре целия свят на "Антата" ще стане далеч по-тъмно място. В името на шибания свят! Остави Хари да живее!
- Не съм виновен аз! Той сам реши да се жертва. Много добре го знаеш. Няма какво да направя за него.
- Да.- бях съкрушен. Просто незнаех какво да си отговоря. Знаех, че съм прав, но обичах Хари. Беше ми като роден брат.- Вероятно си прав.- прошепнах едвам.
Хари умря и кораба стана далеч по-самотно място. Онази нощ плаках. Исках да го погреба. Заслужаваше перфектното погребение и затова го описвах седмици просто, за да съм сигурен, че всеки детайл е на точното си място. Това се случи на седмата година. От седем години не бях виждал истински хора. Спомням си как се радвах, че излитам. Поне все си мисля, че си го спомням. Наистина ли се радвах, че излитам? Наистина ли излетях по собствено желание, за да се сблъскам с цялата тази безпределна самота? Уви да. Помня, че аз имам цялата вина, за кошмара си. Помня и как попаднах в необяснимия син космически облак. Още щом го видях се уплаших и направих всичко по-силите си да избягам от него. Не успях.
Това се случи деветата година. Имах рожден ден. Ставах на петдесет и две. Чувстото ми за реалност сякаш се завърна като особено лош подарък за рождения ми ден. Веднага щом това стана изпаднах в депресия. Имах чувството, че половината ми живот бе минал в кораба. Никога не съм искал да намеря пътя за дома повече от тогава. Загледах се в светлините на звездите пред мен. Не можех да повярвам, че някога съм ги смятал за красиви. Исках да изгася всяка звезда в проклетия Космос. И тогава се появи нещо ярко синьо в далечината. Ужасно познато. Беше същото явление, което ме прати тук. Засилих кораба към него. Използвах цялата скорост, която можех да развия. Сърцето ми туптеше все по-бързо и по-бързо, докато накрая имах чувството, че имам бомба в гърдите. Бомба която избухва постоянно и няма намерение да спре да го прави. Приближавах се . Беше чудо- този път явлението наистина беше там. Може би щеше да ме върне. Наистина мислех, че щях да стигна до дома си, че щях да сляза на моята скъпа родна земя. Вече си представях как целувам ръждясалата метална ограда на къщата ми. Бях сънувал тази ограда милиони пъти. Никога не сънувах могъщото огнено слънце и прекрасните красиви звезди. Мразех ги и двете. Наместо тях обичах ръждясалата си ограда обичах и мършавата си куца котка, която сигурно вече е умряла от възрастта. Обичах калната пътечка към вилата ми на село в която бях съсипал хиляда обувки, обичах старата съсипана от термити маса на двора ми и обичах жена си. Адски много обичах жена си. Приближавах се до явлението. Щях да стигна до него. Сякаш щях да го стигна след миг, но то започна да се отдалечава. Започна да става стотици хиляди пъти по-бързо. Не! Стана милион пъти по-бързо. За минута изчезна от погледа ми. Заедно с цялата надежда, която породи.
Случи се единадесетата година. Бях изгубил надежда да се прибера и се върнах към писането. Тогава я измислих. Тя беше по-истинска от всичко досега.
- Очи- Кафяви. Отредих.Коса- Кестенява, почти черна. Професия- Адвокат. Мошеник. Но как се казва? Как се казва?- Замислих се и открих, че има само един начин да разбера.- Как се казваш?
- Защо ми е да ти казвам името си.
- Аз те измислих.
- Откъде знаеш, че аз не съм измислила теб?
- Защото знам. Аз те измислих.
-Тогава грешиш.
- Какво искаш, за да ми кажеш името си?
- Ха! Какво би могъл да ми дадеш. Наистина не изглеждаш като някой, който може да даде нещо въобще.- усмихна се подло. Представих си как се усмихва подло.- Може да е от брадата. И миризмата. Лоша реклама са да знаеш.
Станах. Не се бях бръснал от месеци и не се бях къпал от седмици. Съвсем не бях усетил . Влязох в банята и стоях там около два часа, оправях външния си вид. Много исках да ме хареса. Измих си зъбите около двайсет пъти. И излязох.
- Наистина съжалявам за неугледния вид, в който ме хвана.- замислих се.- Мога да направя всичко за теб. И съм готов да го направя.
- Не искам чак всичко. Общо взето искам само световно господство.
- Мога да ти дам и това. Мога да ти дам всичко.
- А след като ми дадеш всичко, защо ще си ми?
- Нима ще ме прогониш след това?
- Казваш, че си ме измислил. Трябва да си сигурен, че ще го направя.
Кимнах в отговор.
-Тогава няма да ти дам всичко. Но ще ти дам живот. И ти ще ми дадеш на мен.
Тя беше адвокат. На пръв поглед изглеждаше ужасно неморална персона, но тя просто имаше свой си морал, който пазеше ревностно. Нямаше проблеми да лъже и дори да краде, но ужасно уважаваше справедливостта и равенството. Вярваше, че всички сме равни и мразеше всички богове. Именно защото не се вписват във виждането й за правда. Правдата е равенство. Всички имат еднакви права и всеки, който ги наруши трябва да бъде наказан. Не е честно да има Бог, който да е над тях. Никой дори Бог не трябваше да бъде над правдата! Правеше се на ревностен атеист, но всъщност се страхуваше, че може и да има нещо. И това я плашеше. Но как се казваше...как се казваше!?
- Кажи ми името си.
- Ако ме оставиш на мира след това.
-Добре. Ще те оставя.
- Казвам се Тери.
-Тери...да... прекрасно име.
- Наистина ли го мислиш за такова? Това е ужасно мило. Благодаря. Наистина значи нещо за мен.- Каза мило тя и се усмихна. Представих си как се усмихва.- Не всъщност не, не значи. Сега се разкарай, както се разбрахме.
- Няма да се разкарам.
- Ти обеща.
- Излъгах.
Така се запознах с Тери. В началото ме игнорираше, но аз стигнах до нея. Все пак нямаше как да се скрие от мен. Признавам, че се държах ужасно странно, но не я плашех. А и да съм го правел тя не го показваше. Винаги бе отвратително хладнокръвна. Ужасно привлекателно качество. Беше умна, саркастична, не се страхуваше от чуждото мнение и не се страхуваше да изказва своето. Бе забавна и ужасно красива. Бях наистина влюбен в нея. Сънувах я ден и нощ. Съвсем не се досещах, че е нормално да я сънувам, защото тя не е нищо повече от сън.
- Искам да излезеш на вечеря с мен.
- Знам. И най-вероятно искаш да спиш с мен.
- Ужасно много.
- Гадно. За теб разбира се. Защото въобще не искам да спя с теб.
- Ако можех да ти покажа любовта си.
- Ама не разбираш... мен не ме интересува любовта ти.
Това се случи на дванадесетата година. Тогава се появи нещо ярко синьо в далечината. Ужасно познато. Беше същото явление което ме откара тук. Засилих кораба към него. Трябваше да го настигна. Приближавах се и усещах, че този път ще стане. За бога този път ще стане! Ще се върна вкъщи при ръждясалата врата и проядената от термити маса. Ще се върна при жена ми. Стигах. Щях да стигна. Бях на секунди от явлението. И спрях.
-Тери...- прошепнах.- Неможех да се върна. Но трябваше. Засилих кораба отново и сякаш синият ураган ме погълна..
Понякога сякаш се лутахме в безкраен тъмен тунел. Чувстваме се обречени, защото пътят изглежда вечен, но накрая винаги има светлина. Винаги накрая се вижда светлина, към която да тичаме щастливи и която ще ни изведе от мрака. Уви често тази светлина е на идващият влак. Явлението ме беше пратило някъде в безкрайната Вселена. Не по-близо до родната Земя от миналия път. Отново бях сам. Във необятния Космос.
Аз съм плод на твоя болен ум. Ти си плод на моя болен ум.
Наистина ли тръгнах доброволно? Наистина ли се пратих доброволно в този ад? Наистина ли смятах, че ще е голямо приключение? Вече не съм сигурен. Сякаш забравям как тръгнах от Земята.
Това се случи на дванадесети май тринадесетата година. Тери беше в опасност. Бе отказала да защити убиец и той бил осъден до живот. Избягал от затвора и я хванал. Дойдох там когато я беше откарал вързана в апартамента си. Щеше да я измъчва часове докато не се побърка, но аз се появих. Бях пред вратата на апартамента ми и незнаех какво да направя. Беше зад вратата и беше три пъти по-голям.
- Отвори вратата.- Не виках, но говорех достатъчно силно и ясно, за да ме чуе той. Не стана нищо.
Той щеше да я убие. Просто щеше да я убие. Появих се тук, за да стана герой в очите й, но не можех да направя нищо. Тя беше обречена. Паднах на земята и се разтреперах. ТРЯБВАШЕ ДА Я СПАСЯ! ТРЯБВАШЕ! Това беше първата и единствена грешка в събитията, която направих. Просто си представих как убиецът изчезва и Тери е спасена. Напрегнах всяка част от мозъка си да си го представя. И така стана. Бях над нея и я развързвах. Цялата трепереше. Прегърнах я. Очите и бяха насълзени. И тя ме прегърна.
- Не се страхувай. Няма да оставя да бъдеш наранена. Няма нищо което да те нарани докато съм тук. Обещавам ти.
- Страх ме е от теб.- Беше се сгушила в мен и бе опрял главата си на гърдите ми. Не виждах лицето й но гледах останалото от нея с умиление и сладка тъга.- Страх ме е от теб.
До тогава бях сигурен, че явлението е виновно да съм тук. Далеч от любимата ми Земя. Но после започнах да се обърквам. Наистина ли беше виновно явлението? Защо бях тръгнал? Приключение? Изглеждаше логично...преди.
Това се случи на петнадесетата година. С Тери заживяхме заедно за постоянно. До тогава живееше сама, но се премести при мен. Бяхме винаги един до друг въпреки, че тя беше в своя нереален свят, а аз в моя сякаш не по-реален кораб. Заради нея отново бях започнал да спазвам личната си хигиена. Грижех се за външния си вид часове на ден, защото исках да е щастлива и защото нямаше какво да правя докато нея я нямаше. Всеки неин ден беше написан в безбройните текстови файлове на компютъра ми, но никога не ги гледах. Тя дори можеше да крие хиляди неща от мен. Незнаех какво е правила. Никога. Интересувах се, разпитвах я, не винаги й вярвах. Но никога не знаех какво е правила със сигурност. Бе точно като реален човек. Истински. Почти. Когато си сам, това какво е имагинерно няма значение. Всичко което искаш е реално. Когато няма някой, който да ти казва какво е истина, ти сам избираш какво е истина. Когато загубиш малко разсъдък ставаш наиситна свободен.
Шестнадесетата година. Бях сам. Но не самотен. Никога нямаше да бъда самотен отново. Понякога ме удряше носталгията. По бившата ми родна Земя. По желязната ограда. Но това бе носталгия по миналото. Носталгия която изживяваше всеки. По отишлата си младост. Всичко това ми липсваше, но не бих заменил това което имах сега с него. Обичах Тери повече от жена си. Обичах моя свят повече от реалния. Обичах клавиатурата повече от ръждясалата ограда.
Моят свят е болният ми ум. Твоят свят е болният ти ум.
Това се случи деветнадесетата година. Усещах ужасно главоболие. Постоянно. Всеки ден усещах ужасно главоболие. И неможех да спя. Не бях спал сигурно от месец. Можех да се прегледам и имах нужната апаратура, но не исках да го правя. Изпитвах страх от това което ще открия.
- Трябва да се прегледаш. Трябва да знам какво ти има, защото ме е страх за теб.- Каза Тери.
- Не се страхувай за мен. Сигурен съм, че няма да ти е самотно дори без мен.
- Излъгах. Страх ме е за мен. Ако теб те няма... дали аз ще съществувам?
- Незная.
- Трябва да се прегледаш.
Кимнах й в отговор. Прегледах се. Явлението истина ли беше? Въобще съществуваше ли? В кораба ли бях въобще? Дали просто не бях някой луд, в усмирителна жилетка, който денонощно пълнят с лекарства? Не, не бях. Добре помня как излетях. Мислех, че ще бъде истинско приключение.
Мозъкът ми беше пълен с тумори. Бяха малки, но из цялата глава. Може би бяха съсипали сектора за сън. Не разбирам от това, но осъзнах едно. Дори да бях на Земята нямаше да оцелея. Бе въпрос на време да си отида завинаги. Заедно с Тери и целият и свят може би. Въпрос най-много на година.
- Умирам.
- Умираме.
- Може би.
- Обичам те.
- И аз теб. Повече от всичко.
Нима има нещо истинско? Целият ми свят изглежда толкова измислен? И то не от както се качих на този кораб.
На сутринта отидох в банята. Тери ме чакаше там. Прегърнах я и тя прегърна мен. Правихме любов целия ден. Аз съм моят болен ум.
Бе седемнадесети май. Кораба летеше лениво из вечния космос. Милиард светлини пращаха милиард сигнали в мозъка ми. Казват, че в мозъка няма рецептори за болка, но аз усещах как боли всяко от малките туморчета. Наричам ги туморчета. Сякаш им говоря на галено. Знаех, че скоро ще се разделя с истинската ми любов, но осъзнавах и романтиката на всичко това. Умирахме заедно. Сякаш щяхме да умрем на две бесила, един до друг и душите ни завинаги щяха да отидат заедно в рая. Обесваха ни за нашето престъпление. Че счупвахме границите на реалността и ги заменяхме с полето на фантазията. И лудостта. Дали това е грях? А може би нямаше да отидем в рая заедно...навярно не в рая.
Корабът летеше лениво из вечния Космос. Всичко пред мен бе еднакво. Всичко го бях виждал безброй пъти. И същевременно нито веднъж. Всичко освен един кораб. Летеше право срещу моя. Свързаха се с мен.
- Там ли сте? В базата данни на изчезнали кораби сте? Всичко наред ли е? Нуждаете ли се от помощ?
Гледах безкрая.
- Знаеш ли защо те викат?- Попита Тери.
- Защото съм изгубен от двадесет години. Всички по-големи кораби имат база данни, за да помогат на изгубилите се.-Отвърнах и аз спокойно.
- Толкова наивно от твоя страна.
- Защо?
-Помниш ли как стигна до тук?
- Напуснах Земята. Беше истинско приключение за мен. Помня колко бях щастлив когато тръгвах.
- Беше щастлив?- Каза и се изсмя.
Главата ми започна да се пълни със спомени, които бях забравил за двайсет години. Не тръгнах от Земята щастлив. Бягах. Бях престъпник и нямаше никакво синьо явление. Просто не исках да умра в затвора. Бях беглец из безкрайния Космос.
- Сега си спомни нали?- попита тя.
- Няма значение. Отново ще се върна.- отсъдих аз и погледнах меланхолично.
- Остава ти още месец или два. Ако тръгнеш с тях никога няма да се видим повече. Това ще е краят на приятелството ни.
Очите ми се изпълниха със сълзи. Погледнах я.
- Бягай от тук.- каза тя в отговор на погледа ми.- Бягай и не се връщай. Не им давай да вземат мечтите ти. Нямаш нищо освен тях.
Накарах кораба да лети колкото може по-бързо. Далече от тях. Далече от познатото. Далече от реалността.
Това се случи на деветнадесети май. Бях успял да заспя. Незная как, но успях да го сторя.
- Тери?
- В хола съм.
Влязох в хола. Написах, че съм влязъл в хола.
- Здравей.
- Здрасти.
- Ти ме излъга. Никога не съм бил беглец. Тръгнах защото живота ми имаше нужда от това. Защото трябваше да бъде истинско приключение.
- Ти се излъга. И винаги си бил беглец. Тръгна защото онзи свят не е за теб.
Преглътнах.
- Не беше права.
- За какво?
- Не ми остават два месеца.
Пред мен грееха всички звезди на безбройния Космос. Видях как изгасват милиард светлини. Как всички сигнали спират и болният ми мозък заспива. Когато Тери искаше да се отдръпне от мен, всъщност не го искаше тя. Исках го аз. Когато се разплака и каза, че се страхува от мен, не се страхуваше тя. Страхувах се самият аз. Но сега е късно. Всичко изгасна. Аз съм в моят болен ум. И умирам на бесило осъден, защото счупих веригите на истината . Умирам и с мен умират още милион светове. Умирам и сънувам ръждясала ограда и безкрайно синьо небе.