автор: jana_turn

много страх има и много красота
във устата ти,
черна като нощ,
във която се прекрачва
със отворени уши и
очи,
закачени като звънци за мекото,
от която се излиза само заднишком
и на колене,
с лявата ръка върху сърцето
като пясък си, във който
изливам думите си
и отпивам за първи път от самотата ти,
пъстра и задушаваща,
пълна със обещания,
като бъдещето, което сънуваш
и от което се будиш с пресъхнала уста

като пустиня си, във която
няма никога да излае куче
и да ти се усмихне
с изплезен език,
няма да окачат икони,
та да скриеш лицето си зад тяхното,
няма да свие гнездо мишка
под ребрата ти
или котка да оближе миналото
от лапите си

да се родеше път през теб
да слезеше,
да ти се усмихнеше Луната -
майката на малките и страхливите,
да ме кръстеше
вятъра, който разхубавява
пустинята
и кара сърцето й
да се усмихне
преди да го покрие с лявата си ръка
и да притвори тихо вратата.