автор: iskraveselinova

Мъглата се зададе иззад хълма. Движеше се бавно, опипом, спираше често.
Чучна до един храст и известно време се поклащаше в унес пред него, замислена за нещо си. На Вятъра му настръхна гърбът:” Надрусала се е.” Разтрепери се от яд, идеше му да скочи и да я смаже от бой с юмруци. Малко ли беше другото, та трябваше да потъне и в наркотичния ад? Стисна зъби, изтърпя я да се дотътри до него, нищо не й каза. Като я погледна отблизо, веднага му се смекчи сърцето и страшно му дожаля. Слабичка, ще се счупи, ръцете й тънички като пилешки костици, кожата бяла и нежна, а очите- полудели. Седна в краката му без да промълви дума, загледаха се към мръсната река, която влачеше тежката си кафява слуз към полето. Вятъра помилва гърба на Мъглата, целия нашарен в татуировки. Последната- Исус на кръста, а над него извит готически шрифт:”Аз съм камък за спасение и камък за препъване”. Кой знае колко друсана е била тогава. Откъде й е хрумнала тази идиотщина? Пак я погали леко по трогателно щръкналите лопатчици, целуна я по врата. Тя се облегна доверчиво назад, сгуши се, накокошинена като врабче. От реката полъхваше студ, станаха.
В града вървяха ръка за ръка, не си говореха, зяпаха лъскавите витрини. Цените бяха неприемливи за възприятията. Вятъра не можеше да си представи какво е да имаш толкова пари. По спирките висяха хора и се въсеха един на друг и на целия свят. Огромни лимузини плуваха като акули с тихо свистене и едва се побираха в задръстените улици. Мъглата го заведе в студиото, където си беше правила татуировката на Исус. Мъжагата вътре беше с гола глава, с брада, като на ония пичове от „Зи Зи Топ” и противна халка между двете ноздри, с която приличаше на нерез. Казваше се Гогата. Черната му тениска показваше любовта му към „Металика” на гърдите и любовта му към фелациото на гърба. Вятъра го зяпаше шашардисано. За такава тениска може да си купиш боя на първата пресечка. Стига ти да срещнеш няколко пияни апапи, които се чудят с кого да се заядат. Но на Гогата не му мигаше окото. Държеше се като властелин на света. Надуваше си траш- метъла, друсаше глава в ритъма на китарите и рисуваше виртуозно на корема на една мацка. Вятъра не беше виждал толкова хубаво тяло досега и здравата се заплесна. Гърдите стегнати и добре оформени, ама без противните силиконови медузи вътре. Натурални. Божи дар! Коремът гладък, опнат и изваян, като докоснат от Фидий. Разкошни бедра, едва прикрити от късата поличка. За лицето няма да говорим- гледана жена! Гримът безукорен, очите спокойни, устата извита нагоре. Я, какво беше това, тази гримаса? Усмивка се казваше май. Мъглата никога не се усмихваше. И сега гледаше равнодушно хубавицата, по която Гогата твореше с артистичен замах. Под талантливата му ръка, облечена в ръкавица, изплува чудовищната глава на дракон и хищно се озъби. После изплющяха криле и се ширнаха по нежния корем. Зловещите грамадни нокти се забиха жестоко точно над венериния хълм. Сякаш чудовището беше сложено там да пази светая светих. Вятъра можеше да гледа до вечерта, но Мъглата излезе и той се повлече след нея. Запътиха се да пият кафе и тогава срещнаха баща й. Почитаемият старши научен сътрудник, дами и господа. Уважаваният от цялата БАН Венелин Гатев. С не знам си колко издадени у нас и в чужбина книги. С не знам си какъв принос за развитието на космическите технологии. Участвал в разработката на не знам си какви храни за космонавти. Изнасилвал дъщеря си, ей тази, същата, Мъглата, не знам си колко пъти, докато накрая тя си срязала вените и той се уплашил. И за да не гледа всеки ден в очите жертвата си( а може би за да устои на изкушението да я почне пак), я пратил на майната си в дивата провинция, да расте под зоркото око на вещицата, наричана от Гатев „мамо”. Съпругата на уважаемия Гатев, дами и господа, оперната прима Дора Симова, го е напуснала преди много години, за да се отдаде на своето Изкуство. Защото човек не може да служи на Бога и на мамона. Не може да пееш арии, да разговаряш артистично с корепетитора и диригента, да излизаш на бис пред претъпканите с почитатели зали, под френетичните аплодисменти, да вечеряш с писатели и дипломати и след всичко това, моля ви се, да се прибереш в двустайния апартамент и да сменяш гащите на странната си щерка с мъгливия поглед. Изкуството иска жертви и жертвата беше Мъглата.
Татко Гатев се усмихваше мазно. Боже, колко различни усмивки има! От тази на Вятъра му се повдигна. Мъглата се вцепени като зайче пред автомобилни фарове. Знаете как става- изскача заекът на пътя, светлината се отразява в подивелите му от страх очи, ушите му стърчат, сковава се от шока и докато успее да помръдне, колата го помита, бронята изтупва глухо, после слизате, гледате трупчето, поцъквате с език и накрая го мятате в багажника, увито в найлон- все ще има за един чомлек. После, докато топите вкусния сос и изсмуквате чесъна от ципата, си мислите:”Мамка му, какъв хищник е човекът!”
Вятъра дръпна Мъглата за ръката, забързаха, почти хукнаха. В парка забавиха крачка, седнаха на една пейка до някакви пенсии, които чукаха табла. Единият дядка се изви сърдито и гракна:” Айде без кибици, моля!” Махнаха се. Мъглата се обърна и показа на дъртия среден пръст. Той замуча от възмущение. Отминаха, оставиха го да се пени. Шляха се до късно. Вечерта падна, стана мъгливо и много студено. „А в мъглата — през безплътните й мрежи, мълком гаснеща от скръб, младата луна незнаен път бележи с тънкия си огнен сърп.” Сто века минаха, откакто учеха Смирненски в института. Вятъра си спомни колегите, смеха, колоритния професор Донев, който така умело ги водеше из дебрите на трудните текстове и имаше страхотно чувство за хумор. Малкото кафене, уютно и сгушено като Дядовата ръкавичка, споровете до късно вечер, разказите, публикувани в разни вестничета за домакинята.
И внезапно, умилен от спомена, се наведе и целуна Мъглата по изпръхналата уста. Близна лекичко сладките й ъгълчета, после се премести на гушката. Пак се върна на устата и я попи цялата. Хванаха се за ръка и потънаха в храстите до един олющен блок. Люби я нежно и кротко, внимаваше да не я стресне, да не й напомни с нещо за Гатев. Тя се оставяше покорно на ласките му, доверчиво разтваряше бедра. Вятъра се опитваше да не мисли за нищо, да се остави на удоволствието, но Гатев беше там, лежеше между тях, с всеки тласък и той тласкаше, хилеше се мазно и похотливо, обладаваше Мъглата, разчекваше детските й бедра, разчекваше очите й и докато се изпразваше, изпразваше и очите й от цвят и светлина и ги пълнеше с мъгла и лудост. Вятъра се отпусна на рамото й и заплака. Хлипаше, давеше се с отворена уста, обливаше се в сълзи и слюнка. Мъглата го милваше кротко по главата. Мълчеше.
На другата сутрин извънредни новини предаваха за бруталното убийство на големия български учен Венелин Гатев. По всички канали течеше една и съща информация. Ректорът на Университета, негов личен приятел, подобаващо скръбен, обясняваше своя потрес от тази безмислена жестокост. Премръзнал репортер с посиняващ нос гъгнеше пред камерата,че Венелин Гатев е намерен наръган с нож в апартамента си, а очите му са били отворени широко и залепени със скоч. „ Зловеща гледка, уважаеми зрители, очите на жертвата се виждат като през мъгла…Един учен, който… Големи заслуги…Лично президентът…Оперната прима пристига от Виена днес…Потресена общественост…”
Вятъра и Мъглата седяха на камъните до реката. Мълчаха си, гледаха как се носи мазният й гръб надолу към полето. Седяха сериозни и тихи. Очите им страшно си приличаха.