автор: REWOLT

— Абе, какво сте увесили носове! — стряска ме гласът на Дидо. — Ей сега
забих мацката от магазина за цигари. Утре имаме среща, на кея! Хе — хе, романтика! Откога не съм стъпвал там…
А аз, откога!
Замислям се — вярно, откога? Сигурно повече от десет години. А там се запознахме с Мая. Разхождахме кучетата, може да се каже, че любовта към животните ни сближи. Аз с ротвайлера, тя с пекинеза. Моят Крис и нейното къделесто Сиси. Първо, отървах японското подобие на куче от зъбите на Крис, сетне се сдърпахме на тема достойнства на видовете, малко по-късно спорът ни продължи под чадърите на близкия капан, за да завърши с посрещане и изпращане на залеза. И когато огромната, алена топка ягодов сладолед пльокна разтопен във водите на реката, разбрах, че няма да е последният залез, който гледаме заедно. Започнахме да се срещаме, а двете породи, досетили се за пораждащите се между нас чувства, сключиха странно примирие. Което, една нощ, вече всички живеехме под един покрив, едва не се превърна в кръстоска на породите. Аз се смях от сърце, Крис ръмжеше вързан на балкона, с намордник, а палавата Сиси огласи квартала с гневните си възражения срещу посегателството върху свободата на личния избор, докато Мая, вече станала Попова, се опитваше да изглади нещата, възмущавайки се на кощунствените игри на природата, когато й доскучае.
й доскучае.
- Внимавай какво си пожелаваш! Понякога се сбъдва!
* * *
Да! Залезите ни. Тогава си пожелахме любовта ни да е вечна, като тях. Да има за какво да се събуждаме сутрин — за да посрещаме изгревите, уплътнявайки промеждутъка от време до изпращането им, вече като залези, с любов в огромното легло.
- Никога няма да ми омръзне това!
- И на мен, и на мен!
* * *
С годините, десет вече, разредихме посещенията си на брега, кучетата ни се омързеливиха. Достатъчна им бе разходката веднъж дневно, около блока, и без друго не ни стигаше време за сън.
- Пак ли си нощна? Пребиваш се, погледни сенките под очите си. Трябва да поспиваш повече.
- Няма как, любов моя, съкращения, във време на криза живеем. Има ядене във фурната, стопли си, когато огладнееш.
- Съкращения! А тия горе, в министерството, за тях няма ли криза? Защо не съкратят някой от там или да го изпратят жи-пи в някое село!
- Дай целувка, закъснявам! И да разходиш кучетата…
* * *

Мая Попова не се издигна до министерско кресло, нито дори до заместник главен на окръжната болница. Остана си в спешна помощ. Аз бях консултант в частна охранителна фирма. В забързаният ритъм на времето, в който ни се налагаше да живеем и да спазваме, някак си не успяхме да помислим за дете. Може би и наличието на кучетата ни отне чувството на отговорност, спаси ни от риска да сме родители без стаж. Като че ли се раждаха и такива, със стаж. Може би тайно се радвахме, че се улучихме точно такива в брака, а може би, просто животът ни притискаше, не оставяйки ни да преосмислим истинските му ценности, гонейки химерите на младостта.
Работата ми, бе свързана с много срещи с клиенти — все богати хора, чието настроение някой се бе осмелил да скапе заради завист или омраза. Успелите в живота имат много врагове. А кой по-добре от мнителна съпруга би избрал охранителна система, докато мъжът й се оправя с бизнеса си?
* * *
- Скъпи, как се справяш с всичките тези жени около теб?
- Ревнуваш ли, миличко?
О, не! Аз толкова ти вярвам!
* * *
Така дойдоха и първите ми завоевания всред това отегчено, кукленско съсловие, мислещо единствено за бутици и фитнес зали, модни линии и прически. В началото — случайно, в последствие с някаква ненаситна страст и яростна тръпка, която усещах да запълва празнината, останала след нелепа случка в детството ми, повличаща ме в някакво неясно чувство на отмъщение към женската част на това, новопоявило се съсловие, в последните двадесетина години. Преуспяло, надуто и лицемерно дори в подаянията си, във вид на дарение всяка Коледа, или по инициатива на някоя медия. Измиващо ръцете и съвестта си с няколко кирливи стотачки, криещо се инак зад широките гърбове на гардове, бронираните стъкла на мерцедесите си и зад супермодерните си алармени и охранителни устройства, в мезонети и крайградски къщи с двуметрови стени, зад които дебнат свирепи кучета. И докато съпрузите упражняваха уменията си в бизнеса, надвесени над икономическата карта на страната, аз упражнявах уменията си в секса, поддържайки форма с жените им. И колкото лъскави и недостъпни изглеждаха отвън, толкова скучни и празни се оказваха след събличането на арогантността си, във вид на скъпи парцали, захвърляйки ги по пода на баните, коридорите или задните седалки на колите си.
* * *
Унижението повече ли боли, когато е свързано с измама?
Всичките тези жени, броят ли се и за кое – за изневяра или за измама?
* * *
- Петрова от ортопедията ми е уредила час при Коралова…
- Коралова, от Модна къща Коралови& сие?
- Ти пък откъде си чувал за тях?
- Клиенти са ми. Знам, че освен мода, бизнесът им включва и салони за красота.
-…Не ми се ходи, изморена съм. А и нали не мислиш, че имам нужда от допълнително разкрасяване?
- Разбира се, че не. Ти си прекрасна. Почини си, аз излизам.
- Целувка!
* * *
- Както притъмня, май ще завали — прозя се Мито допивайки бирата си. Дидо записваше нещо в телефона, мърморейки си ухилен. А мен ми е вкиснато, като след изхвърляне на зимната туршия, през пролетта, в канализацията. Така смъдяха очите ми от кисело, та чак сълзи избиха. Разтривах с юмрук, омазвах ги по лицето си, като хлапак, чието съботно кино през ваканцията несправедливо са отнели, само заради това, че е гледал стринка си как се къпе под лозата, в двора. И се завъртя, странно защо, тая картина от детството ми — свечеряване, майски бръмбари през август, бръмчащи из главата ми, под напора на напъпващата ме мъжественост, при вида на голата жена, на чийто врат висеше скъп златен ланец, обливаща се с наслада с черпак, от варела под асмата. Неочакваният й поглед, чувството, че съм хванат на местопрестъпление — по-голямо от това например, да изпусна бъчвата с вино, за да не ме карат вечер да слизам до омразната маза.
- Ако ще и камъни да валят, все ми е тая — изфилософства Дидо и срещнал одобрително кимване, поръча още три.
- Пич, какво ти стана? — запита ме взирайки се безсмислено в зачервените ми очи.
- Нещо…мушица ли, не разбрах, ми влезе — разтривах ги до болка, а ми лютеше, ах, как лютеше.
* * *
- Нали знаеш, че не бива да гледаш когато някой се къпе. Особено жени!
- Тя защо тогава не използва банята, като останалите?
- Защото!...Защото е по-голяма и така е решила!
- Защото е голяма и носи златен ланец ли?
* * *
Едно нещо е предпоставка за друго. Човек има недостатъци, слабости, които го карат да изпитва вина. Тя пък води до срам, който се опитваш да компенсираш с гордост и суета. Когато гордостта бъде унизена, безнадеждността взема връх и настъпва саморазрушението.
* * *
По-късно, много по-късно, бяхме вече порядъчно пияни, ми подмятаха, че жената явно ме е строявала нещо, защото много съм я криел от тях, очите й от сватбата не били виждали. Или, кудошеха ме, си има някой, няма време за такива като нас, заета е. Не може друга да е причината, хилеха се, ама какво пък толкова, светът не се е свършил, горе главата, я какъв си пич, пич и половина. И се опомних едва като шурна кръв от носовете им, с по едно кроше ги гътнах и двамата, не давах за Мая Попова да се говори така. А трябваше само да ги запитам, кога са водили те жените си на мъжките ни сбирки, та сега ми ги говорят такива…
Наскачаха хора и от другите маси, дойде и полицай, поозаптих се малко, разминах се без белезници, а приятелите ми без шевове. И пак подкарахме бирите. След това се смъкнахме в бара на хотела, където имаше и стриптийз програма. Там отказаха да ни пуснат заради липсата на официални сака, баси тъпото, но сто лева свършиха добра работа, дори и препарат за почистване на петната по ризите ни дадоха. И в агонизиращата мъглявина на червения сумрак, където вяло танцуваха сенки с изкуствени цици, се наревах до насита, защото тук нямаше кой да забележи — това в очите ми сълзи ли са, или са мокри, защото тъкмо съм ги извадил от чашата с уиски, където са се изкисвали. И си мислех за оная моя стринка, за погледа й, за странния му блясък в августовската привечер, за тръпката обзела ме и усилваща се с всяко нейно движение, плисъкът на водата по нагрятото й тяло съскаше в мен, обезверяваше ме, чувствах, че никога няма да мога да прегърна и да притежавам такава дивна голота, по-красива и недостъпна й от най-смелите сънища на момчешкото ми въображение. Ослепила ме, парализирала сетивата и осакатила завинаги мъжкото в мен, накарала ме като скот да гоня и преследвам през годините и никога да не достигна до истинската наслада, вечно търсещ смисъла и необяснима стойност на забраненото, също толкова актуално, колкото и тогава.
- Разбираш ли ме?
Мито клати глава, ъхъм и слага още една петолевка в бикините на стриптизьорката. Нещо такова му говорех, или поне това си мислех, и не знам — оправдавах ли се с миналото си, търсейки причина в непостигнатия момчешки блян, подозирайки тъмни, сластни помисли в тая стрина, от миналото.
- И да знаеш, Мито, само как ме гледаше през цялото това време, мамка й, и как бавно — бавно се триеше с хавлията, и гола — голеничка се качи горе, в стаята, да се облича. И никак не бързаше, а аз стоях под асмата и попивах въздуха след нея.
- Тая само те е урочасала бе, баси! Да те заведем на циганка, куршум да ти леем. А? А ха-ха!
Смее се и побутва заспалия Дидо, а оня се смее дори пръст да му покажеш, само че сега и толкова не вижда, и пак се смее, а смехът му, като изпод олятата повърхност на масата извира, буботи и тресе капчиците по нея, като желатинови вибрират, а и самият той, като желиран, без кости ми изглежда, така сгънал двестате си сантиметра, като спукана автомобилна гума, пльосната на стола, разтичаща се по дългите му, обути в мокасини крака.
* * *
- Харесвам приятелите ти. Покани ги в събота.
- Да бе! Да се натряскат като овни и да оповръщат всичко.
- Хайде, мило. Имам чувство, че се страхуват от мен, покани ги! Моля те!
- Поканя ли тях, трябва и жените им да дойдат…
- Разбира се. Аз нямам всеки ден Рожден ден! Да заповядат!
* * *
— Хайде, стига си хиперболизирал — смушква ме Мито, стараейки се да ме откъсне от нещото в главата ми, дето разваля вечерта на всички тук. Отиваме до тоалетната, бъркай сега, вика с два пръста в устата!
Дълго крещя над лъщящата от чистота мивка, мирише на бор, на гора, въздухът е леко влажен, от климатика ли, от липсата на друг източник за обмяна, ми е едно такова — уютно, светлинките приглушени, не ми се излиза от тук, така ми е спокойно, може ли да ми донесете чашата.
Мъкне ме по стълбите Мито, голям приятел е. Дидо се е запилял някъде, разтворил се е в отровната атмосфера на вонящия бар, в който, убедих се, най-хубавото място са тоалетните.
Така и не ги поканих, мисля си вече в колата. То така се и случи, че само до празник ми беше. А те, по-добре, че не знаят нищо. По-добре!
Таксито е широко, лежа на задната седалка и наблюдавам летящите кръгчета на уличните лампи, които, под леещият се дъжд, изглеждат замазани и строги заради разлагащата им се геометрия. Придобили са форма несъответстваща за вида им, унизителна, но гарантираща им стогодишна мъждукаща вечност във всепоглъщащата, всеядна, абсорбираща ги действителност. И те, като всички други по света, се съобразяват с правилата написани от някой друг, който, писал ги, се е съобразявал единствено със себе си.
* * *
- Кога ще се научиш да се съобразяваш с другите? Не мислиш ли, че е нужна търпимост, за да съществуват видовете? Има място за всички по земята, само трябва малко толерантност.
- А аз не искам да се съобразявам! Искам да…Искам да….
- Какво точно искаш?
- Не знам! Не знам! Не знам!
Този разговор е воден с мен и преди четиридесет години, и преди тридесет, и преди няколко дни. Сигурно въпросите ще останат и след мен, аз така й не можах да им отговоря. Просто оставах със забити в земята очи, по-късно, в очите на Мая. И търсех нещо, което да ми подскаже — кой съм и защо съм на тоя свят, искал ли съм да съм, или не, питал ли ме е някой, та сега, днес и утре, и вдругиден; после, и след сто години, за да се съобразявам с някого? Мая най-често ме прегръщаше, притисках глава към гърдите й, чувах туптящото й сърце, лъхаше ме загриженост и увереност, чувствах се добре прикрит и защитен от въпросите без отговори.
* * *
- Чувам сърцето ти.
- Чуваш ритъм. Ритъмът на живота. Всички го чуваме, защото е част от песен.
- Толкова си умна!
- Не, просто те обичам!
* * *
Когато казвам на шофьора “Към болницата” Мито мисли, че се шегувам, но си кротува отпред, рови станциите на радиото. Долавям звуците от тонколоните като причудлива приспивна мелодия, а потракването на разбитите амортисьори от подскоците по разкопаните улици, като тътена на барабан, който отеква в ушите ми с непознат ориенталски ритъм. Не, не ми се танцува, едно ми е сиво, а в сумрака на купето, очите ми напипват само размазаните светлини с нереални форми пренесли се отвън — вътре, по арматурното табло на колата.

Сградата, на брега на реката, се е извисила с петнадесетте си етажа, като замислен над съдбите на гражданството, полузадрямал великан, надвесен над мрачните води, осветен от накацалите по снагата му, като в новогодишна нощ, звезди — прозорци. Хиляди звезди, от безброй прозорци—очи на надеждата, отчаянието, болката.
На паркинга намираме място за цяла влакова композиция, освобождаваме таксито. Мито изчислява, че тук са излети най-малко тридесет милиона литра асфалт. И защо? За да паркират колите на главният доктор и персонала, останалите – вън, зад бариерата. Такива са правилата!
Мен ми се вижда чудовищна тая сума от милиони, възразявам му, а той рече, да си ги изчисля с калкулатора. После вдига уж равнодушно рамене, малко обиден е обаче, че не му вярвам и затова ядно крачи в локвите — вирнал глава към небето, попиващ пороите направо с гърло, през широко отворената си уста. Ще настине, говедото, мисля си, а му завиждам, защото аз, и да ме убиеш, не мога като него, най-малкото — ще се удавя в тоя порой, по-добре в Дунав да скоча, отколкото да пия от това, след хубавото шотландско уиски.
И се чудя, дали защото то ми дойде в повече тая вечер, или защото просто си ми бе дошло времето, да стана пак поне за малко момче, искащо, стремящо се, незнаещо, неразбиращо, но мислещо си, че е готово за света — такъв, какъвто му се искаше да е, и какъвто го виждаше с необузданото си хлапашко въображение, но изведнъж възмъжал, осъзнал се, събудил се по никое време в една непозната обстановка, се изплаших? Или повече ме плашеше нереализацията на несъзряващата ми същност. Или се боях, че заради забързаният ритъм на годините, които вече не гонех, в стремежа си да порасна, няма да успея, няма да ми стигне времето за всичко, или бягайки от връхлитащото им бреме, обръщайки се назад, виждайки пустотата, която оставям, се ужасявах.
* * *
- Страх те е. От какво се криеш в себе си?
- Аз…аз не се…
- Освободи съзнанието си. Собствената ти фобия те обърква. Не си мисли, че си манипулиран. Не си виновен за нищо! Запомни! Не си!
* * *
На рецепцията млада стажантка решаваше кръстословица, ухае на кафе и безсънни нощи, бърз секс в сестринската стая с дежурния лекар, киселини в стомаха и скрито в ъглите и под заспалите листа на фикусите във фоайето, напрежение. От мрака, иззад колоните, ме посрещна една позната безпомощност, шлифовано, като полирана повърхност лицемерно равнодушие, лъщящо под медицинска терминология, безпристрастна, убиваща, криеща се зад здравни пътеки, осигуровки, недоразумения и купища бумащина, корупция. И всичко това поднесено гарнирано със задължителната студено — учтива служебна усмивка. И тогава всъщност осъзнах, че това, което търсех не бе тук. Не бе в тая модерна сграда на привидното състрадание и фалшива загриженост, че истинският живот невинаги започва, той често свършва тук, и се сетих. Сетих се къде трябва да съм. И се върнах под дъжда, докато Мито се опитваше да си изпроси усмивка от младото момиче с болния стомах.
* * *
- Мая, искам да знам истината.
- Няма друга истина, мили мой. Само една е — обичам те и винаги ще е така.
- А ако нещо се промени?
- Ти пръв ще узнаеш, но не! Бъди спокоен! Нищо няма да се промени!
И се замислих, че дори тогава, когато е разбрала страшната истина ми я е спестила. Съзнавайки колко всъщност съм слаб, бояща се, отлагайки за необозримото бъдеще разкриването й, чакайки сгоден момент, заради страхът й за мен, опасявайки се, че няма да се справя, молейки се на чудо. Чудото, да се науча в оставащите й колко — месец, два, шест или година, да превъзмогвам най-вече себе си и да се науча да живея сам. Нещо, което и до днес не умея. Не и след десетте години изкарани с нея. След стотиците изгреви и залези, които, кълна се, Господи, искаше ми се да са хиляди, милиони.
* * *
- Мая, разкажи ми какво стана тогава, там долу, в оня сутерен…
- Няма нищо за разказване, нищо. Остави ме сега да поспя, моля те. Уморена съм.
Но аз разбрах. Вече знаех. Тя бе допуснала грешка. Най-голямата, след тая, да се омъжи за мен, но много по-важна. Жизненоважна. Но не разказах на никого. Не потърсих сметка от никого. Нито от спотайващите се зад параграфи и скъпо платени адвокати доктори и министри в здравното, нито от прекия виновник. Просто Мая бе войн. Отгледана и възпитана от войн, позволила си единствено лукса да не се съобрази със заповед два пъти — първия, след повика на сърцето си, и втория — след повика на чувството й за дълг. И двете не се научават – тях или ги имаш, или ги нямаш. И войнът в нея не бе постъпил по устав, а ръководен от стремежа си да спаси живот на всяка цена, погуби себе си. Себе си за мен, за нас. Незачитайки правилата за безопасност, без кръвна проба, без предпазни средства дори в екстремни ситуации, като тая, да изроди в мизерно мазе на наркомани серопозитивна, премълчала егоистично.
Когато разбрах, бях съсипан. Но бях уверен, че ако бе живяла отново, дори и със спомена от миналото, пак не би се замислила, пак би го направила. И не защото не зачиташе правилата. Напротив! Просто даде приоритет на най-важното — да спаси човешки живот. Рационалните биха казали:”Неразумно е постъпила.” Циниците: “ Заради равновесието в природата ли?” Другите биха отминали безмълвно, мълчаливо и злобно заслушани в собственото си бездушие и нищета. На всички бих отговорил:
- Защото това бе Мая! Моята Мая Попова!
* * *
Дори когато спинът я бе изцедил напълно, държейки едва — едва, с върховете на двата си пръста крехката й връзка с живота, заплашвайки да я изскубне във всеки един момент, само той знаещ в кой точно, не видя в очите й повече от огромна любов и загриженост. Загриженост за мен. И усмивката не слизаше от посинелите й устни.
Така, с усмивка и молба за прошка в полуотворените очи, с разпилени от полета й, объркани, слепнали от съсиреците коси, полегнала в огромната, тъмночервена локва, попиваща я във фугите на тротоарните плочи, се сбогува. Със света, който толкова много обичаше, с болестта, която ненавиждаше като враг на човека, а не като свой собствен. И с лице към оня петнадесети етаж, от който бе излетяла. Не от отчаяние. Не и от болка. От силата да реши за себе си.
Време бе и аз да реша.
* * *
- Когато…Ако някой ден разбереш, че ме няма,…
- Няма да дойде такъв ден, Мая! Какви ми ги говориш!
- Да, прав си. Няма да дойде! Ела, ела по-близо и ме целуни. Не се плаши, ела…

И крачех по-изправено. От главата ми, изпразнена откъм емоции, се издигаше пара, стопляше ме присъствието й, като облаче ме съпровождаше, едно духче бдеше над мен. Собствено духче под невидимото, от преминаващият в сняг — дъжд, оловносиво небе, под което неонът ми изглеждаше розов, като стенна апликация осветяваща коридора, по който вървях. Коридор, образуван от строилите се от двете ми страни сгради, смълчани, заслушани в собственото си дишане, доказващо значимостта на личното им съществуване. Коридор, който просветляваше все повече от прииждащия сняг, изтиквайки нощта в сенките, зад уличните лампи. Крачех и знаех къде точно отивам.
* * *
- Обещай ми нещо!
- Всичко, моя любов, само кажи, какво?
- Ако все пак нещо с случи с мен…
- Мая, вече говорихме – нищо няма да ти е случи!
- …обещай ми, да не бързаш! Да го изживееш докрай!
- Да не бързам…За къде?
- Ще разбереш. Има един старец…Обещай!
- Старец!? Старецът ще почака! Имам толкова недовършена работа тук, ще почака, да! Има да чака!
- Сега ме целуни…Ела, не хапя…Много ли съм грозна такава…Сигурно съм страшна…
- Прекрасна си! Не трепери, тук съм, ето. Топля те! Мая…
* * *
Там някъде, далеч — далеч напред, казват, в дъното на коридора, имало желязна, стара врата с ръждиви, поскърцващи панти, вързана вероятно с верига за колоните на времето, а в стайчето до нея, клечало самотно старче, изяло вечерните сърми от кисело зеле, оригващо се сито над омазнен вестник, застлан върху малката масичка, загледано в черно-бял телевизор, задремващо, уморено и отегчено от живота, и близко, много близко — на една ръка разстояние само, от следващият етап на пътя.


Румен Романов
22.11.2009 год.
Русе