автор: prizracheto

Изпих последната
си чаша вино!
Червено, сякаш
беше кръв!
Мърморят хората,
по тези непознати
улици!
Звездите светят...
сякаш вън е ден!
Луната ги подкрепя
отегчена...
Сама съм- в кухнята,
пред мен столовете
са празни...
Заплаквам...
зная- никой няма да
ме види...
и за бъдещето си
мечтая!
И чакам вест от тебе...
но няма думи,
няма шепот,
няма и писма!
Сама съм и боли,
боли безумно!
Как искам всичко
да започнем отначало!
Как искам днес за първи
път, да дойде нашата среща!
За първи път да видя
твоите очи!
За първи път,
да зная, че обичам!
Но ти за мен да си
човека пръв!
Да си ти първият
в ума ми неспокоен,
във мойта дива,
странна, истинска
порода!
Да те обичам,
както те обичам и сега!
но да съм различна и напълно нова...
И да съм и недостъпна,
може би дори лукава!
Слънчева,
дори и малко зла!
Да мога с теб да си играя!
Да не покажа,
че във мен е любовта!
И да не моля-
да се боря...и да не отстъпвам!
Така ще ме обичаш ли кажи?
Жена на моите години,
да ти повярва и за
теб да не тъжи!
Да съм изкуственна,
да подлежа на женските лукавства!
Да съм перфектна,
но това да не е моята реалност!
Да съм невярна!
Да се опитвам да те притежавам!
Не искам!
Не искам нищо...
освен едно-
не ме ранявай!!!

На Станислав