автор: ringo

Вали.
Из улиците рядко се мярка човек.Прескачам локвите и потъвам в телефонната кабина.С туптящо от вълнение сърце набирам познатите до болка цифри.Знам,че никои няма да се обади,но все пак въртя шаибата.
Помниш ли,веднъж пак валеше.И двамата,измокрени до кости,подирихме приют в същата тази малка телефонна кабинка.Тя ни се струваше като приказна къщичка и в нея се чувствахме съвсем сами,далече от хората.Трамваиният звън,които долиташе отвън, сякаш бе наи-хубавата мелодия на любовта ни.Зад сивата пелена на дъжда светът изглеждаше толкова далечен.И ние бяхе наи-щастливите двама на земята.
В тази къщичка си казахме наи-хубавите думи.В нея видях наи-прекрасните очи,които съществуват...
Сега,винаги,когато вали,идвам в тази къщичка на спомените.Въртя несъществуващите цифри и се срещам с красивото минало.Зная,че няма да се обадиш,но така ми е толкова хубаво!Сякаш отново виждам очите ти,чувам гласа ти...
Ами...ако някога все пак се обадиш!$...