автор: esennolisto

Градината пълна с ябълкови дървета. Чакаха да им олекне. Време беше. Някои ябълки се търкаляха вече по земята.
- Ще изгният чедо. Дай една щайга. Първо тях да съберем.
Цяло лято не продума дядо Славей. Само на внука си казваше по нещичко. Гледаше все нанякъде.

- Хайде на масата татко, че бързаме. Трябва да си ходим.
Не я чуваше той. Имаше работа в тая градина, кой да я свърши. Есен е. Като искат да си ходят.
Събраха с момчето, каквото имаше. Подредиха ябълките грижливо в щайгите и поседнаха.
- Дядо, не ти ли е скучно. Що не дойдаш с нас, а?
- А, ела чедо да наточим вино.
Детето видя сивия поглед на дядо си и тръгна до него.
- Дядо, яренцето вече не плаче май.
- Няма гласец. Много плака то, нали остана без другарче. Я, вземи менчето..

Момчето не разбра кога заклаха женското яре. Скриха от него.
- Ама как е избягало дядо, нали ги запираш добре?- очите му се насълзиха.
- Ела, ела. Няма да плачеш. Голям си вече.
- Ти го взимай при себе си. В стаята не може ли? Да не си сам, и то да не е само.
- Взимам го аз- отнасяше се вече стареца, думите му пак звучаха далечно. Сякаш го нямаше. Седна на края на масата и загледа празно.
- Яж татко! Все те мисля. Не може така де!
- Стига мамо. Мъчно му е.- Детето се стъписа малко от думите си, защото дядо Славей ставаше и се махаше след такива думи.
Всички знаеха това и не смееха да говорят. А като зарееше поглед в празното, от страх започваха да му викат. Плашеха се от това в душата му.

Стана, обу си галошите и затвори тихо вратата след себе си.

- Да дойде, ама не иска. Как да го накарам.
- Остави човека намира.- Бащата на Славей запали цигара до малкото прозорче.- Какво да прави при нас!? Няма да го бъде там..
- А тук много го бива- разплака се майката.
- Мамо, не плачи. Извинявай.
- Ти не си виновен миличък. Хайде, дояж си и да ставаме.

-----------
- Взехте ли ябълки, кой ще ги яде тук- дядо Славей сложи още една щайга в колата. - Е, имате място, няма да ви дотежат!

-----------------------

Всички се бяха събрали в къщата привечер. Рано се спускаше студ вече и жените запалиха печката. Пометоха и сложиха на масата нещо, да хапнат на крак. Имаше много шетане.
- Слави, върви до църквата, не е затворила, да вземеш още свещи. Утре няма да има време.
Момчето взе мълчаливо парите от майка си и излезе.

------------------------------
Не можа да спи Славейчо. Долу в стаята тропаха, влизаха, излизаха. Облече се и отиде при ковчега. Вече не се страхуваше да гледа. Първо се сбогува с баба си. Сега и дядо му. Като заспал е, няма нищо..
Седна на един от подредените столове и се втренчи в лицето на починалия. Жълто и восъчно. Приличаше на свещите. Пипна го по носа. Сякаш пръста му потъна в неживата плът. Детето настръхна и се дръпна настрани. Сърцето му затрепера.
- Ти защо си бос?- стресна го майка му- Отивай да спиш Слави. Нямаш работа тук.
- Искам да поседя при дядо.
- Утре ще поседиш маме, хайде ела.

На сутринта го събудиха плачове. Майка му, сигурно също плачеше от тези викове. Бързо се облече и хукна по дървеното стълбище, да я види.
Преди месеци, когато баба му умря, беше същото.
Стаята беше пълна с бабички с черни забрадки. Миришеше ужасно.
- Иди се измий миличък и се вчеши.- Плачеше, но по- спокойно.
- Мамо
- Кажи
- Не плачи много, чу ли.
- Няма, няма..прегърна го

-----------------------------------------
- Славей, вземи тия кесийки и иди в мазата да сложиш по една ябълка във всяка, че сме забравили. Внимавай да не разсипеш житото.- Татко му запали една газова лампа в пред него. Нямаше ток.
Момчето седна на трикракото столче на дядо Славей и подреди внимателно в краката си торбичките за подаване.
Погледна към щайгите с ябълки и сърцето му се сви.
Не искаше вече да идва тук. Стана му страшно и празно.
Не можеше и да заплаче. Голям е вече.