автор: lightgreen

Срещата ми с Грийд дълбоко ме смути. В него имаше нещо... което не бях срещал от много време. След онази среща веднага се прибрах. Младостта крещеше по вените ми. Опитах се да я успокоя - разкрещях се на Пърпъл, телевизорът замъгли неуспешно съзнанието ми, но не помогна и го спрях.
Жена ми се върна, опита се да ме целуне, но извърнах глава, дълбоко отвратен. Книгата беше безвкусна. Легнах и заспах - осемнадесетчасов непробуден сън, изпълнен с кошмари от бившото ми детство. А можех да живея наистина красиво...
На следващата сутрин получих бележка в издателството.
"Не говорихме по същество вчера, ще Ви чакам днес."
Извадих ръкописа му и пак плъзнах поглед надолу. Краткото послание "Заратустра ще е щастлив", а после думите му.
"На тръгване взех черната си тетрадка, в която съхранявах мислите си. Прибрах едно шише евтин в алкохол в чантата си и последната останала от пакет пурети, купуван от бивши приятели. Написах кратко писмо за сбогом: за скуката и нуждата да пътувам; за отчаянието, за всичко. Не споменах нищо за най-важната причина - хората, около себе си. В липсата им на въображение имаше нещо буквално шокиращо, а глупостта им стигаше виртуозност. Някъде по пътя ме чакаше прекрасно момиче, с огромни невинни кафеви очи,прекалено добро, прекалено непорочно, прекрасно, нежно, незасегнато от света.
... а сега оставах само аз с мотоциклета си, пътя под краката ми, моето редвно безпаричие и умиращите слънчогледи около мен. Потеглих сред прах и слънчеви пръски към новия ден. По устните ми беше останал древен рок и крещях с пълни гърди на седефеното небе."
Прегледах бележките си за текста, за момчето. Може би трябваше да го посетя в училище. Предупредих секретарката си, че отивам на важна среща. Излъгах я.
* * *
Той пушеше отпред, заедно с купчина хлапаци на неговата възраст. Изхили се и ми махна, щом ме видя. Огледах групичката му - две-три дългокоси момчета, едното с карирана риза и гарванова коса, къдрав тип с блеснали измецду няколко паднали по лицето му кичури безумни очи, излишно високо момче с флиртаджийска усмивка и нисичко, сякаш невлязло съвсем в пубертета хлапе с чанта за лаптоп на рамо и къса тъмна коса. Зяпаха ме с бледо любопиство. Момичетата пък не изглеждаха толкова заинтересовани от мен. Ниско тъмнооко момиче с нос, който сякаш е бил чупен, светлоока светлокоса красавица, мека и женствена, почти жена. До нея видимо оживена, прекъсната насред речта си, се усмихваше мило мулатка, рядка гледка, още по-екзотична заради пиърсингите навсякъде и една цигара забучена зад ухото й. Момичетата изглеждаха по-скоро напрегнати, наострени, навити като пружини от нерви. Момчетата пафкаха блаженно.
-Това ще те убие, - беше първата ми реплика.
Той вдигна рамене.
-Тук и сега ли?
-По принцип. Можеш ли да се измъкнеш от час.
Той вдигна четири пръста.
-Неизвинени. Не ми се кара час, но... Бележки?
-Ще говоря с директорката ти, ако трябва.
Тънка усмивка плъзна по бледите му устни.
-Тя още не знае, че съм гении. Макар че се дъня за последните три години в училищното списание.
-Нещо против да ме заведеш на топло, а после да разказваш за поредната си трагична история?
Той посочи кафенето срещу нас.
-Скейта. Одимена мизерия, но всъщност "Кори" също е такава и няма значение, нали?
-Днес си изключително разговорлив.
Той ми хвърли нагъл сив поглед.
-Първа цигара на сутрешния студ. Буден съм от шест сутринта и съм достатъчно разсънен, че да не мога да млъкна.
Скейта, както Грийд го нарече, наистина беше задимена мизерия, но и навяваше лек уют. Може би беше заради огромните дивани или леката полутъмнина, скрита по ъглите. Грийд извади кутията с цигари и пак запали.
-Миналия път не се правеше на комин, - скастрих го.
-Миналия път се опитвах да направя добро впечателение, - призна си. - Сега... защо ме извика.
-За да те спася от час.
-Наистина ли? - оживи се. Усети иронията и видимо посърна. -Би било хубаво да го правиш преди всяка химия, биологията...
-Откъде ти дойде този Град на Ръба на нощта?
Той впи поглед в една точка и завъртя кутията цигари между пръстите си.
-Виждам... сънувам едно такова място от години. Опитах се да го докосна, но следващия път ще стигна по-далеч.
-Може и да си гений, кой го знае? Достатъчно побъркан си. Движиш с интересни хора, обаче. Особено...
-Кейт, зеленооката. Видях как я гледаш. На шестнадесет е, дори не знам дали е законно.
Той махна на сервитьорката и си поръча горещ шоколад.
-Тук правят най-хубавия в града, - каза. - Толкова е хубав, че ще се разтопиш. Опитай.
И аз си поръчах един. Обърнах се към Грийд.
-Бивш пушач съм. По-добре не го прави. Изкушаваш ме.
Той се изхили.
-Искате ли? Вземете си. Не сте ли изкушен... Толкова много неща няма да видите, толкова няма да усетите и сте се отказали от един от най-разкошните и най-ужасните пороци....
-Момче, спри, - повиших тон несъзнателно.
Погледна ме с насмешка и подхвърли:
-И какво ще ми направите, щом знаете, че съм прав? Не можете да ме ударите... Незаконно е, мисля... Обаче щом ти харесва. Забавлявайте се.
Примигнах безпомощно.
-Уникален си.
Той сви рамене.
-Старая се. Глупостите са моя живот. Но... ще ме удариш ли? Като в онзи филм. Удари ме и изпуши една цигара. Моля те.
-Ти си луд.
-От годините е. И ти си бил така... Не, не искам да ме биеш. Би било глупаво. Целуни ме.
Поклатих глава.
-Нищо не би ме накарало.
-Няма да издържиш. Ще поискаш аморализма ми, - заяви го съвсем уверено.
Стана и се наведе. Прошепна в ухото ми.
-А аз имам талант да бъда дълбоко аморален.