автор: vitoriovitalis

26. Водата

Вито се прибира в къщи.
На стълбището са останали само лелите. Старите са си легнали вече. Той се чуди какво да прави. Вечерта е топла и приятна.
- Вите, защо не отидеш за вода ? – Гласът на леля Божа е кротък и незлобив.
- Пак ли я спряха ?
- Не, но нали знаеш каква е...
- Докато хлорът изветрее, не може да се пие ! – Леля Нади
както винаги е малко жлъчна и категорична.
Вито великодушно се съгласява. Лелите почват да се суетят. След малко Божа му подава малка дамаджанка в красива оплетка от разноцветни жици. Вито не я е виждал по-рано.
Нади се бави. Когато най-сетне се появява, тя поставя младежа пред сложен избор. Или стара калена стомна, или огромна дамаджана. Оплетката й от тънки обелени лескови пръчки е разкъсана. Дъното издрънчава, когато Нади я оставя на цимента.
Вито вдига без желание дамаджаната. Вече не му се отива. На площада още има хора. Престижът му на млад столичен интелектуалец може да пострада, ако някой познат го види в този вид. Ще има после да го подмятат...
- Хайде, че хората чакат хладното и тръгват ! – Леля Нади е практична и напориста.
Вито потегля за вода. Пред Замбези съвсем е утихнало. Чува се само звънтенето на чашите и по-рядко - тракането на приборите в чиниите. Разговорите са в различни диапазони. Една-две маси са по-гласовити. Другите си бъбрят тихо. Силен мъжки глас се опитва да запее някаква песен. Никой не я подхваща и певецът засрамено млъква. Все пак Замбези е ресторант с реноме.
На една странична пейка група момичета са се събрали около жена с широка капела - лудата Нана. С тих и кротък глас тя им разказва безкрайния си роман за любимия Андрей, който пише от незапомнени времена. Всъщност – откакто бомбата паднала върху къщата им. В бялата си униформа на морски капитан, той...
Площадът отново е пуст. Героят гледа безстрашно в тъмнината. Мракът се сгъстява, колкото повече приближава Съдът. Реката шуми зловещо някъде долу.
Като изпод земята, бавно и величествено възлизат по стъпалата на кафенето Кузи и Тасо. Едрият Тасо е отзад и подпира слабичкия миньор-футболист. На тротоара те си махват с ръка и се разделят. Тасо тръгва с неуверена крачка надолу по уличката край реката. Кузи предприема рисковано пресичане на централния белвилски площад.
Вито се опитва да направи някакъв знак на вуйчо си, но напразно. Кузи е пределно концентриран в себе си. Поклащайки се леко, той махва с ръка – сякаш за да поздрави или се подиграе с Героя, и потъва в сянката на дърветата от другата страна на площада.
Момчето се почувства отново самотно и изоставено от всички. Гледайки си в краката, за да не се спъне в тъмното, то тръгва по плочите към Съдебната палата. Голямата дамаджана се удря в някакво дървено табло и зазвънява тревожно.
Тихи гласове в градинката и шляпането в рядката кал подсказват, че целта е някъде наблизо. Вито се нарежда на опашката за чешмата. Откъм площада идват още хора с дамаджани. Съвсем скоро - и той съвсем не е последен. Леля Нади имаше право.
След кратък престой в тъмнината, започват да се виждат доста работи. Масивният месингов кран е развъртян докрай. Водата шурти в коритото, облицовано с черно-бяла мозайка. Ръцете пъргаво и сръчно поднасят към него гърлата на най-разнообразни съдове.
Когато някой прежаднял минувач или окъснял посетител на кафенето прави опит да се напие от чешмата, минавайки отпред, опашката яростно се възмущава и реагира остро. Под прикритието на мрака се разнасят цветисти ругатни. Виновникът се задавя и се оттегля позорно от полесражението.
Идва редът и на Вито. Той напълня бързо малката дамаджанка на леля Божа. С голямата е по-трудно. Момчето едва я удържа под крана. Ръката му трепери от тежестта й. Стъкленото дъно дрънчи, удряйки се в циментовото корито.
- Слаби са ти мартинките, момче. – съжалително отбелязва мъжът зад него.
- Сигурно е от чекиите. – ехидно остроумничи някой още по-назад.
Вито усеща, че ушите му пламват. Напълва как да е голямата дамаджана и се изнася бързо от чешмата. Чак на тротоара спира да си почине за малко.
После пресича площада с възможно най-голямата бързина, на която е способен в това положение. Жилите му се изпъват. Под дърветата на ъгъла той прави по-голяма почивка. Никой не го е забелязал.
Когато тържествуващ се показва пред оградата на къщата, няма кой да види триумфа му. Лелите са се прибрали.