автор: zinka

Ще те погаля с есенния вятър,
когато вейнал е снага от юг.
По него сто целувки ще ти пратя,
дори да те целува някой друг.

Във устните му мой копнеж ще има
и нека вятърът го избере.
На прага ми поляга вече зима.
Не искам зимен сняг да те боде.

Не се затваряй. Няма да ревнувам.
Не съм от дявола, не съм от Бог.
Щом те обичам, значи съществувам –
и с обич чезна в този свят жесток.

Ще те помилвам с капките дъждовни
от първия след утрото дъждец.
Сгъни чадъра си – не сме виновни,
че пее в нас един и същ щурец.

Когато другия до теб прегръщаш,
една секунда в него ме пусни.
И нищо вече няма да е същото...
Обичаш ме... обичам те.... Помни!