По пътеката есенна бавно се спуска тъга,
гаснат звуците – тих реквием за отминало лято,
без излишни въпроси „защо”, „докъде”, „докога”,
гният златните спомени в импровизирано блато.
Скоро вятър тук пак ще свири по висулки от лед,
крехък намек за студ като шал край врата ми се вие,
ала днес настойчив грак на сврака отеква навред.
Знам. Открила е лъч топлинка и сега си я крие.