24. Дворчето
Старите вечерят рано-рано с Божа.
Без да включват крушката в кухнята, те си хапват сладко в полумрака хляб, надробен в порцеланови купички кисело мляко. После жените разтребват масата. Изнасят един от големите столове на стълбищната площадка. Изкарват и малките дървени столчета.
Божа донася от стаята си тясна шарена черга, сгъната внимателно на няколко ката, постила я на циментовото стъпало и сяда върху нея – като малко дете в краката на родителите си. На малкото столче сяда майка й Мери, а на високия стол – стопанинът на къщата Вано. По-късно идва и Нади, след като Кузи не се е появил за вечеря.
Вито набързо хапва след тях, каквото му е оставено на кухненската маса. Не е много гладен. След плажа е закусвал тутманик, приготвен специално от бабата по заръка на дядото. После се излежава и прелиства някаква книга.
Той продължително и старателно се подготвя за вечерното излизане. Върти се пред огледалото в кухнята и все не може да нагласи идеално гърба на найлоновата риза с къси ръкави. На челото му е излязла една неприятна пъпка. Дълго и безуспешно се опитва да я замаскира.
Накрая му писва и той се измъква през задната врата - за да не раздига старите, насядали отпред. Слиза безшумно по широките стъпала в задното дворче. При квартирантите е тъмно – изглежда всички са на Движението. Вито въздъхва облекчено. Съвестта го гризе - заради стари тайни и грехове.
Когато беше съвсем малък, един следобяд Биса го завлече в сутерена. Той нямаше нищо против. Момичето беше доста по-високо от него. Тя го заведе в спалнята и го накара да си покаже пилето. Разглеждаше и го побутваше с пръст. Момчето срамежливо дърпаше настрани крачола на късите панталонки, защото нямаха дюкян като на по-големите деца.
Малкият Вито забеляза през прозореца леля Нади да броди из задното дворче и я посочи с ръка на Биса. Момичето се стресна, дръпна го за ръката и двамата клекнаха на пода. Тя го държеше за коляното и дишаше тежко. Той се беше сврял между краката й като уплашено кученце. Момчето вече не си спомняше как се измъкна.
Само мъжете трябва да се занимават с кучета, казва Заро. Той разбира от такива неща. Една жена така обичала да си играе с домашния пес. И като забременяла – родила девет кутрета !
В средата на дворчето е оформена кръгла леха с бели парички и оранжеви латинки. Наоколо са подредени малки камъчета. В зелените листа на латинките събраната вода блести като сребро на слънцето. Но сега е полутъмно и дребните цветя не се виждат. Само едрите глави на гергините още се жълтеят. Фасадата на грозната дървена барака, пред която са засадени те, е покрита изцяло с листата на виещи се синкави телефончета. Прилича на рисуваните къщички от приказките. Сега вътре няма въглища, а от огнището, на което жените варят сладката, съвсем леко намирисва на изгоряло.
Вито си спомня за мазето на Заро. Там приятелят му беше уредил да свършат оная работа с едно съседско момиче. И това беше доста отдавна. Децата влязоха в мазето и Заро затвори вратата. Само от прозорчето към улицата проникваше някаква светлина.
- Хайде ! – Заро се обърна към момичето. То послушно свали белите гащички. Изглежда не му беше за пръв път. Заро погледна към приятелчето си от столицата. На свой ред Вито събу панталонките и гащите. Рокличката на момиченцето го покриваше отпред и не се виждаше нищо. Заро побутна Вито, а с другата ръка затегли към него момиченцето.
- Още по-близко ! – заповяда им той.
Когато децата застанаха едно до друго, Заро повдигна рокличката. В полумрака Вито видя отвесната гънка между крачетата. Заро сложи ръката му върху пилето и натисна гърба на момичето. Вито усети хладината на голото й коремче.
- Това е ! – тържествуващо обяви Заро. Децата бързо навлякоха дрехите си. Навън беше ужасно светло.
Вито изкачва големите, неравно подредени камъни на стълбището покрай къщата и тръгва към чешмата. Отсреща в Партията още свети. Покрай оградата отнякъде пристига Биса с дамски велосипед. Когато тя ловко слиза от него, Вито успява да види за един кратък миг голото й бедро и крайчеца на полупрозрачните тантелени боксерки. Биса промушва велосипеда през портичката и минава транзит край Вито, без да му обърне никакво внимание. Кокошките в курника тихо гълчат. Скоро ще си лягат.
Момчето изчаква известно време, преди да се появи пред погледа на домашните си, насядали на стълбището. То знае, че отношенията с натрапените от властта квартиранти са ледено студени и не иска неприятни разговори.
Когато излиза на площадчето пред къщата, оркестърът на Замбези засвирва Апачи. Електрическите китари въздействат като шок върху хората в лятната привечер. Движението видимо се размърдва. Въздухът се изпълва с големи очаквания.