автор: nadya

Нямах си друга работа и щото си падам малко лентяй, та рекох да си издиря свестен художник-портрет да ми направи, за спомен на поколенията да остане. С дела и наследство едва ли ще ме запомнят, ама като гледат портрета да казват: „Глей, ти какъв хубав и напет прапрапрапрадядо сме имали-висок, строен и т. н.

Художници много, ама портретистите на пръсти се броят, а и скъпичко вземат. Та тръгнах си аз по пръстите. „Ще се спазаря”-викам си. То на мен пазарлък ми дай, от него най-много отбирам. Ама скъпичко нещо ми се вижда, а аз искам- хем да ме издокаросат, хем по-тънко да мина. „Може-вика художникът-за толкова пари, само че черно-бял ще бъде”. Ама как така черно-бял, че то на мен цветното най ми отива. Ей така в цял ръст искам да съм и всичката шарения да ми се вижда, че за какво тогаз съм се накичил тъй като коледна елхичка...А бе то злато нямам, от къде у лентяй злато, имитации разни са, ама да знаете само как са блеснали. Опъна ми се нещо художникът, неще за тия пари и малко лустро да сложи.

Чукам аз на втората врата и чакам. Небето над мен се сгътило, на недоразбит айрян ми прилича. Само една лъжица ми липсва, но не стана нужда да я търся. Айрянът сам се изля върху ми, че барабар с кубчетата лед, дето му бяха сложили. Така ме очукаха, развалиха ми цялата дегизировка. То сега какъв портрет ще ми правят, на мокър плъх наподобявам. Ама че късмет имам, то поне една подкова да бях намерил. Упорит съм, не се отказвам лесно. Изкъпах се, понапудрих се и развях перчема. Оглеждам се-хубав съм, ама много съм хубав. Само едно не разбирам, що тая хубост само аз я виждам. Е...и огледало, но то не се брои, щото не може да ми каже. То самооценката си е важно нещо, ама все си е по-различно и друг да ти го рекне.

Айде, викам си, на три по ми върви, пък и току виж отворил ми се чадъра. Може и да ме харесат, ей тъй от раз и портрет да ми направят. Мечта ми е да знаете. Вървя си аз по улицата на стария град и камъчета си подритвам. То тук камъни да искаш, повечето на калдаръм подредени, ама можеш да си откъртиш, щом ти се рита. Аз дете си и останах, та ритането отвътре ми идва. Спирам се пред вратата и се чудя, що не взема да се завъртя три пъти на пета ли, че да не ми бяга късметът..., ама не се наложи, щото на първата врътка и вратата се отвори. Гледам аз пред мен жена, ама красавица, ви казвам. Изтекоха ми очите. Така съм се захласнал, че за малко да забравя за какво бях тръгнал. То бива ли толкоз хубост на едно място, а аз като напудрен облак се нося около нея. Две думи на кръст не мога да кажа, само я гледам. Очите ми на пълнолуние заприличаха. Изчака ме да й се нарадвам и ме свали на земята. Понатъртих се на калдаръма, поизтупах се и се усмихвам, то друго и не сещам кво да направя. А тя ръка ми подава, но то от бои трудно се вижда. Тогава се спомних за портрета. Тъй и тъй викам, портрет ми трябва, за поколенията, че да ме запомнят и да се пазаря забравих.

Нагласи ме тя и ме започна. Не мога очи да отлепя от нея. Целият се излъчвам, платното с поглед ще пробия, щото ми пречи да я виждам. Проточи се работата, те портретите бавно стават. Ама и аз не бързам, че то няма и за къде. По едно време ме загложди любопитство, опитвам се да надникна, а тя не дава. „Накрая ще видиш...Половин портрет не се показва.” Та така, отмина лятото, есен е вече, а то есенното очокване е друго нещо. По-бавно някак, по-търпеливо. И ни в клин, ни в ръкав взех, че се влюбих. „Обичам те!”-казвам й, а тя мълчи и ме рисува. Че то какво ли и да ми отговори...

В края на зимата портретът бе завършен. Гледам се аз и не мога да се позная. Една брада къмто коленете ми се проточила. Очите ми едни такива окръглени като кладенец дълбоки, ще ме удавят. На отшелник съм заприличал.

Стреснах се и право в банята, в приличен вид да се приведа. Сега съм в едно фото-студио. Пролетен фон са ми спуснали отзад, а фотографът ме наглася, наглася...за да улови мига, оня дето съм красив и хубав.