автор: CarolinaVecaro

Анн отвори очи. Зениците й се свиваха и разширяваха в неравен ритъм. Сякаш зловеща сила се донапъхваше във малките черни точици, на сините й очи. Бледата кожа на лицето й пазеше следите от снощния кошмар. Меките стени на стаята, я караха да се чувства, притисната. Не можеше да диша, по цял ден стоеше на прозореца и гледаше огъващите се от вятъра дървета.
Не искаше и да погледне встрани защото проклетите стени отново щяха да я забележат.
Задушаваше се. С всеки изминал ден, губеше от светлинката в очите си. Родителите й я описваха, като жизнерадостно дете. Обичаше да си играе със кухненските прибори, за предпочитане с вилици.
Баща й бе зает човек, рядко се прибираше у дома, а когато това се случеше, Анн отдавна бе в леглото, сънувайки дългият си нощен сън. Поняког, нарочно малкото момиченце оставаше будно, докато той се прибере. Чакаше да стане точно полунощ, така бе сигурна, че вече е у дома. Тя ставаше от топлото легло и боса дотичваше до стаята на родителите си. Искаше малко топлинка, искаше малко близост. Ала те не я забелязваха. Продължаваха да ръкомахат енергично, лицата им се изкривяваха в безумни физиономии. Вече майка й не бе толкова красива с размазаният черен грим по кървясалите й от сълзи и гняв очи, баща й вече не изглеждаше толкова добре в тъмният си костюм, защото вратовръзката му бе разхлабена и накривена около врата му като бесилка, а вечно загладената му коса беше пръсната по пода. Какви бяха тези розови петна по яката на снежно бялата му риза? Червило? „Може би мама за това се ядосва толкова много, понеже е изтървала червилото си в пералнята и сега ризата на татко е изцапана?” Анн стоеше на вратата и гледаше този „тих” шумен спектакъл. Обикновенно я забелязваха и един от двамата я грабваше за ръка и я дотътряшв до бялата й стая, затваряха вратата и я оставяха сама.
Анн плачеше, но не усещаше нищо. Не чуваше напиращите сълзи, ушите й не заглъхваха от фученето на малкото й сърчице. Тя лягаше на бялото си легло и се втренчваше в белият таван.
Всяка сутрин на закуска, Анн имаше в бялата си порцеланова чиния палачинки с кленов сироп. До нея винаги имаше бял химикал прилежно поставен върху чисто бял лист хартия.
„Щрак, без звук” само усещане за допир съпровождаше отключването на химикалката.
„Мамо, защо снощи ръкомахахте така? Заради червилото в пералнята ли? „ бавно изписваше тя върху белият лист и тихо го приплъзваше под провесеното над масата лице на майка си.
Няма отговор. Анн безмълвно преглъщаше палачинките втренчена в стотоиците въпроси, изписани върху белите листи хартия, на които нямаше отговор.
Минаха почти 10 години. Анн навърши 19. Ала си беше все там, в безмълвната бяла стая.
Последният път когато Анн се втурна да търси закъснелият си от работа баща падна жестоко.
Лекарите казаха, че Анн вече не може пише, не може да яде, не може да прави каквото и да е.
Анн започна да страда. Нощем в тихата тишина, в нейната бяла стая, в бялото й легло на белите завивки тя лежеше със мъртвешки скръстени ръце. Изгаряща болка плъзваше по тялото й, вцепеняваше се, не можеше да помръдне. Не можеше да извика. Само очите й се въртяха из стаята търсейки нечии поглед. Тихи кървави сълзи се стичаха по белите й бузи, малките капилярчета в очите й се пръсваха от невидимата сила седнала отгоре неподвижното й тяло.
Белите стени започваха да шепнат, въздухът в стаята започваше да трепти от нечистото присъствие. Стените говореха, ала Анн не можеше да ги чуе. Странни създания пропълзяваха под грапавата мазилка. Всички отиваха в една посока – към Анн. Сгъчваха се по тавана над леглото й и едно по-едно излазваха изпод бялата дупка в стената до леглото й. Анн ужасена отвръщаше поглед.
Как тъй се питаше тя след всеки отминал кошмар, изпод тази бяла стена мошеше да напъпват толкова мръсни и черни създания. Всяко едно от тях бе със ужасно изражене в очите, сякаш през тях се виждаше изгнилата им душа. Всяко едно от тях гледаше Анн в очите, докато се приближават към чистата й бяла постеля, бавно, бавно цяла нощ до изгрев слънце, се влачеха създанията от стената към очите на Анн, а после те потъваха в очите й, влизаха в тях й вече никога не излизаха.
Как успяваха да пропълзят до мен и да влязат в мен през тези малки зеници? Какви бяха те? Грешници от ада? Демони? Изпитание ли бе това? Защо идват те при мен?
Анн започна да мълчи дори във мълчанието си. Отдавна бе забравила какво е родителската ласка и подкрепа. Въпреки закъснелите старания на майка й да разбере, какво става с детето и, на Анн вече й бе чужда. Снежно белите листи и бялата химикалка и до ден днешен, бяха на бялата кухненска маса. Ала защо, като Анн вече нямаше ръце? Да не би пък някой да четеше написаното от нея? Жалко, че не можеше да се движи иначе щеше да натъпче тези листи в устата на майка си.
Анн спря да се храни, спря да пие вода, Анн спря да търси погледът на родителите си из глухата къща.
Анн вече беше пораснала и знаеше, че безмълвните мама и татко вече отдавна не си говорят. Дори не мислеше за баща си, завърнал ли се от дългият работен ден.
Анн стана от леглото със сетни сили, едвам се изкачи върху електронната си инвалидна количка, обърна я към стената и се понесе с нея, с максималнат скорост. Анн се заблъска по белите стени. Кървавите сълзи току що бяха потекли от очите й. Анн припадна. Събуди се, размътеният й поглед се опитваше да фокусира човекът с бялата престилка. О, да, това ще да е лекарят, който майка й повика.
„Довиждане”, каза безмълвно той и тихо излезе през вратата.
Анн, разбра как да спре създанията от бялата стена. Тя знаеше отговора, но вече не нямаше как да го каже, не можеше да пише, със кашкавалените си ръце.
Анн преживя тези, кошмарни нощи още няколко пъти. Анн не издържа, няколко пъти повтори номерът със блъскането по стените, тя знаеше, че колкото по-мръсни са те, толкова повече мръсните създания щяха да са по – малко.
Майка й така и не разбра какво става във безмълвният кошмар на Анн. Всеки път чистеше кървавите стени до блясък. Тя не знаеше, че това убива нейното дете. Не разбираше защо Анн плачеше насреща й, със подути от рев очи.
Анн не можа да обясни, Анн реши да скочи от парапета. Направи го, но я спасиха. Сега Анн, е затворена във чисто бяла стая със меки стени. Сега Анн не може да ги изцапа с кръв, защото са меки и немогат да я наранят.
Сега Анн стои до прозореца и плаче, задето не може да разкаже за нощните кошмари. Не може да каже, че спасението й е едно – да я преместят във стая със цветни стени.
Майката на Анн, разказва отвън пред на психиатъра пред малкото прозорче на вратата, че от малка е глугхнямо дете и че от скоро не може да служи с двете си ръце.
Анн, не иска да погледне към белите стени, защото те ЧУВАТ тишината й. Анн мрази Белият цвят, защото БЯЛОТО е ЦВЕТЪТ НА ТИШИНАТА!

P.S Това разказче мисля да го пратя в един Horror Short Story contest.
Moля за вашето мнение!