автор: thebigplucky

Безсилни сме понякога.
Не от нас зависи всичко.
Прекрояваме пространството.
Запечатваме времето на сребърни плаки.
И дигитално.
Мъчим се да спрем валяка дето ни мачка
от точка А нататък.
Запечатваме го, но не можем да го спрем.
Само променяме отношението си към моментите.
И смисъла - ако го усетим.
Това си е промяна донякъде.
Когато добавим влиянието на случайните фактори
умножени по коефициента на внезапност -
промяната става осезателна -
дори правим срещи през времето и пространството -
когато игличката прескочи по спиралата
като по изтъркана плоча на стар грамофон.
Или когато виното проговори.
Но само в главата ни.
Или в главите на двама.
Това никога не минава безнаказано.
Малки сме.
От измеренията можем
да преодолеем нищожна част.
А да поправим старите грешки - не става.
И трябва ли?
В начините да грешим
е индивидуалното ни обаяние.
Затова сме си измислили понятия -
грях, покаяние, теория на вероятностите.
Но това не винаги помага.
Нещата си ги носим.
И ни тежат до края на спиралата.
Или до възела в нишката на съдбата,
който ни очаква някъде.
Дано да е внезапно.

_____________________
* На Hammill за времево-пространствените му търсения...