Безсънна нощ ми предстои...
С терзания, съмнения и болка.
Сама съм си виновна, разбери.
Сама ще се оправя.
Ще овладея, вържа, притъпя
емоцията, минала предела.
Ще я затворя някъде дълбоко.
Където няма да се чува как крещи.
И да се блъска - никой няма да я види.
Да млъкне, да се пръсне, да горчи.
Дано се охлади, че не издържам.
Със нея да живеем вътре двете.
Ще спра радара,
и вълните ще оттласкам -
извън душата си и твоята душа.
В пространството и времето.
Дано да намалеят, да се разсеят тез вълни.
Да избледнеят даже.
Да стане поносимо само.
Така не се издържа да боли.
И утре ще съм вече овладяна.
Безумна нощ и после ден във норма.
Не зная тази лудост за какво е...
Безумно лудо е.
Когато мисля, зная всичко.
Но идват мигове като сега.
Когато вятър ме отнася в океана.
Платната скъсани са, няма светлина.
Боли, студено е, залива ме отвред ужасна напаст.
И вътре в мен се случва нещо да умре.
Не знам какво е и дори не плача.
Очите ми са сухи и горят.
И дишам. Чудно нещо.
Дори когато
сърцето сякаш спира да тупти.
Ще мине, зная.
Пак ще събера
остатъци от моята душа.
Ще ги съшия и ще ги изгладя.
Омачкани са малко, но нали
за любовта ни нямало предел и време,
не може такава любов да не боли...